Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 5

Бурята се разрази малко преди единайсет. Брилянтни светкавици като от разтопено сребро просветваха и трещяха из продраното небе, разкривайки на Джоуи потрепващото му отражение в прозореца. Първите едри дъждовни капки заудряха по прозореца, а призрачното отражение на Джоуи се разтече пред очите му.

Към дванайсет и половина Джоуи стана и отиде да си легне. Стаята му бе тъмна като въглищна мина, но и след двайсет години той не се нуждаеше от лампа, за да се ориентира. Помнеше напукания балатум, кръглата черга, която майка му бе изтъкала, тясното легло с желязна табла над главата и самотното нощно шкафче. В ъгъла имаше старо изподраскано бюро, на което си беше писал домашните като ученик, а когато беше на осем или девет, бе сътворил и първите си разкази за вълшебни царства, за чудовища и за пътешествия до Луната.

Като малък обичаше да чете и мечтаеше да стане писател. Това бе едно от малкото неща, в които не успя да се провали през последните двайсет години, защото така и не се опита. След онзи октомврийски уикенд през 1975 година Джоуи измени на навика си да пише разкази и заряза мечтата си.

Сега леглото не беше покрито с плюшена кувертюра както тогава, всъщност дори не бе постлано с чаршафи. Джоуи бе прекалено изморен, за да търси постелки.

Изпъна се по гръб върху голия дюшек, без да сваля ризата и дънките, без дори да си направи труда да събуе обувките. В тъмнината се разнесе познатият мек звук от поскърцването на разхлабените пружини.

Въпреки умората не му се спеше. Бутилката „Джак Даниелс“ не му помогна да се успокои и не прогони страховете му. Чувстваше се уязвим. В съня си щеше да бъде безпомощен.

Обаче се налагаше поне да се опита да поспи. След малко повече от дванайсет часа щеше да погребва баща си и трябваше да възстанови силите си. Занесе креслото до вратата, наклони го и пъхна облегалката му под топката на бравата — простичка, но доста ефикасна барикада.

Стаята му се намираше на втория етаж. През прозореца и трудно би могъл да се вмъкне някой неканен гост. Пък и прозорецът беше затворен.

Сега вече дори и да заспеше дълбоко, никой нямаше да успее да се вмъкне в стаята, без да го усети. Никой. Нищо.

Излегна се отново и се заслуша в трополенето на дъждовните капки по покрива. Ако някой се прокрадваше в къщата в този момент, Джоуи нямаше да го чуе заради оглушителния тътен на бурята.

— Шанън — измърмори той, — откачаш на стари години.

Дъждьт, който наподобяваше церемониални погребални барабани, съпроводи Джоуи в пътя му към още по-непрогледен мрак.

В съня си Джоуи лежеше в леглото до мъртва жена, облечена в странна прозрачна одежда, подгизнала от кръв. „Искаш ли да ме любиш? — питаше го тя. — Никой няма да узнае. Дори аз не мога да те издам. Не съм само мъртва, сляпа съм.“ Тогава тя извърна лице към него и той видя, че очите и ги няма. В зеещите очни ябълки зърна най-непрогледната тъма, която можеше да съществува. „Твоя съм, Джоуи. Твоя.“