Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 2

Не. Всичко това си беше страшничко, но не това го плашеше. Не от вината, не от мъката сърцето му биеше бясно и устата му пресъхваше, докато седеше вторачен в старата къща. Беше от нещо друго.

Здрачът нахлу със североизточния вятър. Огромните шестметрови борове край пътеката се раздвижиха и листата зашумяха с настъпването на нощта.

Джоуи изпита натрапчиво чувство, че ей-сега ще се срещне със свръхестественото. Беше нещо като онова, което изпитваше като дете, докато стоеше до свещеника, опитвайки се да улови момента, в който обикновеното вино в потира се превръща в свещената Христова кръв.

След малко обаче осъзна, че се държи детински. Безпокойството му бе също толкова ирационално като страха на малкото дете от въображаемото чудовище, дебнещо под леглото.

Излезе от колата и отиде отзад, за да извади куфара си. Докато отключваше багажника, неочаквано му хрумна идеята, че нещо чудовищно се е скрило вътре, и щом капакът се вдигна, сърцето на Джоуи заблъска в гърдите. Той дори отстъпи паникьосан.

Разбира се, в багажника се намираше само старият му овехтял куфар. Джоуи пое дълбоко дъх, извади багажа си и затръшна капака.

Имаше нужда от едно питие. Винаги имаше нужда от питие. Уискито бе единственото разрешение на повечето проблеми или поне той не си правеше труд да търси друго. Понякога дори проработваше.

Стъпалата пред входната врата бяха хлътнали. Дъсченият под на верандата не беше виждал боя от години и когато стъпи на него, заскърца и запука шумно. Джоуи нямаше да се изненада, ако пропадне някъде в прогнилото дърво.

Къщата се бе схлупила през последните две десетилетия през които не бе стъпвал тук. Изненада се. През последните дванайсет години всеки месец на първо число брат му бе изпращал чек с доста голямо покритие, с който баща им можеше да си позволи нова къща или поне ремонт на тази.

„Къде ли е дянал парите татко?“ — помисли си.

Ключът беше под тръстиковата изтривалка, където му казаха да го търси. Макар че Ашървил доста стряскаше Джоуи, градът бе спокоен и човек можеше да остави резервния ключ за дома си на очевидно място или дори да излезе от къщата си, без да я заключва и без да се притеснява от крадци.

Входната врата въвеждаше направо в гостната. Остави куфара до стьлбището към втория етаж. Светна лампите.

Канапето и креслото не бяха същите като преди двайсет години, но почти не се различаваха от предишните мебели. Май че нищо останало не се бе променило — с изключение на телевизора, който беше толкова голям, сякаш бе правен за Господ.

На първия етаж се намираше още и кухнята с трапезарията. Зелената пластмасова маса с хромирани ръбове беше същата, на която се хранеха в детството му. Столовете бяха същите, само възглавничките бяха сменени.

Изпита странното чувство, че къщата винаги е била необитаема като запечатана гробница и че той е първото същество, нарушило след цели векове светостта й. Майка му беше покойница от шестнайсет години, баща му — едва от ден и половина, ала сякаш и двамата си бяха отишли преди незапомнени времена.