Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 11

Джоуи отново се опита да проговори, ала не успя да издаде дори звук. Целият се тресеше.

От една страна, осъзнаваше, че на дъното няма мъртва жена. Че беше привидение. Халюцинация. Алкохолен делириум. Като буболечките, които Рей Милънт виждаше да изпълзяват от стените в „Изгубен уикенд“.

Ала въпреки това му се искаше да закрещи. Може би щеше да успее, ако можеше да разчупи задушаващата го стоманена тишина. Тогава щеше да изкрещи на всички да видят, да преместят ковчега и да погледнат в дупката, макар и да знаеше, че няма да намерят нищо и че всички ще го вземат за луд.

От гроба или от плодородната влажна пръст до него се разнесе миризмата на гниещи растения, която извика във въображението му всички онези малки, щъкащи същества, които живееха в почвата: бръмбари, червеи.

Джоуи се извърна от гроба, разбута стотината опечалени, които бяха дошли от църквата на гробищата, и се запрепъва надолу по хълма сред редовете гробове. Приюти се в колата си.

Внезапно дишането му се възобнови и гласът му се възвърна:

— О, Боже, о, Боже, о, Боже!

Сигурно полудяваше. Двайсет години пиянство бяха прецакали мозъка му. Прекалено много сиви клетки се бяха удавили в безконечната алкохолна баня.

Отдавна бе обречен и само глътка от любимия му грях можеше да го избави. Извади бутилката от джоба си.

Съзнаваше, че в момента се превръща в материал за едномесечни клюки, тъй като стреснатите опечалени край гроба сигурно бяха проследили с огромен интерес спънатия му полет надолу. Не се съмняваше, че много от тях са ядосани, че изпускат шоуто и че рискуват да си спечелят неодобрението на околните, поглеждайки към колата.

Джоуи не се интересуваше какво мислят другите. Вече не се интересуваше от нищо. Освен от уискито. Ала баща му все още не бе погребан. Беше си обещал, че ще остане трезвен, докато опелото свърши. Беше нарушил безброй много обещания през живота си, но по причини, които не можеше съвсем да обясни. Това обещание обаче бе много по-важно от останалите. Не отвори бутилката. Горе на хълма, под голите клони на дърветата, ковчегът бавно се спусна в нехаещата земя.

Скоро опечалените започнаха да се разотиват, взирайки се в колата на Джоуи с неприкрит интерес.

Когато свещеникът си заминаваше, вятърът завъртя мъртвите листа из гробището, сякаш душите на мъртвите се разгневиха заради нарушения им покой.

Гръм се търколи по небесата. Беше първият от часове и напомни на насъбралите се да побързат към колите си.

Гробарят и помощникът му извадиха спускащата се поставка от гроба и пластмасовата оградка.

Когато бурята зафуча с нова сила, някакъв гробищен работник в жълт дъждобран смете цветята от могилката изкопана пръст.

Друг работник се появи с малко багерче. Машината беше боядисана в същия нюанс на жълтото като дъждобраните на служителите.

Преди бурята да наводни пресния гроб, работниците го засипаха и го утъпкаха.

— Сбогом — изрече Джоуи.

Трябваше да има усещане за край, за отминаването на един много важен момент от живота му. Ала се чувстваше единствено празен и незавършен. Не бе сложил край на нищо — ако въобще се бе надявал на това.