Читать «Драконът и джинът» онлайн - страница 195

— Да, милейди. — Джон излезе и затвори вратата. Анджи отново стана от стола си и каза:

— Сега ще разбера защо прислугата се държи така. Гуинет и аз прекарваме много време заедно и мислим по сходен начин. Ще открия отговора. Чакай ме тук!

Анджи влезе в спалнята и затвори вратата. Джим си остана седнал на стола. След малко стана, наля си вино, седна отново и отпи от него. Междинната стена между двете стаи беше направена от същите каменни блокчета, от които бе построен и целия замък. Всъщност, бяха ги взели от долните етажи. Камъкът бе отличен шумоизолатор, но през вратата, която беше от обикновено дърво Джим би могъл да чуе гласовете на двете жени, без да различи думите им.

Нямаше никакво значение. Не ставаше за средновековен рицар и магьосник. Трябваше да го проумее от самото начало. Така или иначе не мислеше особено за разговора в другата стая. Той нямаше да промени мнението му. Джим продължи да седи, загледан в огъня и потънал в черни мисли.

След малко от спалнята се чу висок звук, като от плач. Сигурно беше Гуинет. Анджи не се разплакваше лесно.

— Всичко е една игра — промърмори Джим и отпи от виното. — Глупав театър, в който аз само играя ролята на лорд на замък. Не ми е тук мястото и всички го знаят. По дяволите, домът ми е вече тук и не искам да ходя никъде другаде.

Усещаше душата си гола и пуста. Не знаеше дали има достатъчно магия, с която да пренесе себе си и Анджи обратно в двадесети век. Съмняваше се, че разполага с подобно количество енергия, след като бе изразходвал толкова много от нея за придобиването на жезъла. Сега умът му отказваше да си представи друг начин да се върнат в двадесети век, където най-голямата вреда, която можеше да нанесе на някого, щеше да произтича от обикновената му, немагическа личност в нейната родна епоха.

Вратата на спалнята се отвори изведнъж и оттам излязоха Анджи и Гуинет, чието лице все още бе мокро, но щастливо.

— Толкова е хубаво, че милорд и милейди се върнаха! — избъбри Гуинет, поклони се и бързо излезе.

Джим погледна Анджи, която не седна, а остана надвесена над него.

— Какво стана? — попита той.

— Разбрах какво става. Както и предполагах, Гуинет не можа да скрие нищо от мен. Джим, хората ни не ни обвиняват за заминаването ни. Никога не би им хрумнало, че имат право на подобно нещо. Джим, те ни обичат, но са мислели, че ще е твърде нахално да го покажат. Много са щастливи, че се върнахме живи и здрави. Знаеш, че в тази епоха е голям късмет отново да срещнеш някого невредим.

— Но те се държаха така…

— Държаха се, сякаш завръщането ни не е нещо важно, но всъщност искат да го отпразнуват. Джим, трябва да измислим повод за организиране на празник.

Джим я погледна намръщено. Усещаше, че от всяка дума се задават неприятности. Започна с първото невероятно твърдение:

— Защо ни обичат?

— Има ли значение защо? Обичат ни просто така. И ние също ги харесваме… и обичаме. Обичаме това място и то също ни обича. Не бива да се тормозиш и тревожиш.

— Всъщност… — Джим се опита да намери точните думи. — Може би всичко започна, когато за първи път усетих, че Брайън, Дафид, Джилс и всички останали приятели ми се доверяват прекалено много… Не знам. Постепенно започнах да мисля, че всички те се радват на присъствието ни, защото имат представа за това, което аз… Наистина не знам. Понякога е много потискащо. Анджи, ти знаеш кой съм. Всичко, което съм бил и което съм сега е просто моето аз.