Читать «Бараяр» онлайн - страница 196

— Би било излишно — озъби му се Корделия.

Пьотър оголи зъби в безмълвно изръмжаване. После се обърна към Арал.

— А ти, ти мекотело такова, ако по-големият ти брат беше жив… — Пьотър затвори рязко уста, но бе прекалено късно.

Лицето на Арал посивя. Корделия го бе виждала такъв само два пъти. И двата пъти той едва не беше извършил убийство. Пьотър често се бе шегувал с прословутата ярост на Арал, но Корделия разбра, че Пьотър, макар да бе виждал сина си раздразнен, никога не бе присъствал на нещо подобно. Очевидно и графът разбираше това, макар и смътно: наведе глава и изсумтя нещо.

Арал стисна ръце зад гърба си. Корделия ги виждаше как треперят, побелели от болка. Той вдигна високо брадичка и заговори шепнешком:

— Ако брат ми бе жив, щеше да е съвършен. Ти си мислеше така, аз си мислех така, така си мислеше и император Юри. И оттогава трябваше да се задоволяваш с остатъците от онази кървава баня, със сина, чиято смърт войниците на лудия Юри пренебрегнаха. Ние от рода Воркосиган можем да се задоволяваме с остатъци. — Гласът му стана още по-тих. — Но моят първороден син ще живее. Аз няма да го проваля.

Това ледено заявление бе като смъртоносен удар със сабя, толкова силен, колкото би могъл да изпълни само Ботари с оръжието на Куделка. И много точно насочен. Пьотър не можеше да възрази нищо. Той се задъхваше, невярващ и изпълнен с болка.

Лицето на Арал стана вглъбено.

— Няма да го проваля отново — поправи сам себе си тихо той. — Втори шанс няма да имате никога, сър. — Ръцете му се отпуснаха. С леко тръсване на глава той отпрати Пьотър и всичко, което Пьотър можеше да каже.

Блокиран на два пъти, видимо страдащ от погрешната си стъпка, Пьотър се оглеждаше, търсейки някой, върху когото да излее яростта си. Погледът му падна върху Ботари, който наблюдаваше с безизразно лице.

— И ти! Ти участваше във всичко отначало докрай. Синът ми ли те прати да шпионираш в дома ми? На кого си верен? На мен ли се подчиняваш, или на него?

Очите на Ботари блеснаха странно. Той извърна глава към Корделия.

— На нея.

Пьотър бе толкова изненадан, че му трябваха няколко секунди, за да възвърне речта си.

— Чудесно — излая накрая той. — Тя може да разполага с теб. Не искам да виждам повече грозното ти лице. Не се връщай в замъка Воркосиган. Естерхази ще ти донесе нещата още довечера.

Той се обърна и се отдалечи. Величественото му оттегляне обаче се провали, когато погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла.

Арал въздъхна много уморено.

— Смяташ ли, че този път той наистина искаше да каже това? — попита Корделия. — Всичките тези „никога повече“?

— Правителствените задължения ще ни наложат да общуваме. Той знае това. Нека си отиде у дома и да се вслуша за малко в тишината. После ще видим. — Той се усмихна мрачно. — Докато сме живи, не можем да се отделим.

Тя си помисли за детето, чиято кръв ги свързваше сега, нея с Арал, Арал с Пьотър и Пьотър със самата нея.