Читать «Бараяр» онлайн - страница 180

— Дру. Ти си в най-добра форма. Носи репликатора. Тръгваме. Да не го изпуснеш! — Ако тя самата изпуснеше главата на Вордариан, това едва ли щеше да й навреди повече.

Друшнакови кимна и взе едновременно репликатора и изоставения бастун. Корделия не бе сигурна дали го прибра заради новопридобитата му историческа стойност, или от някакво странно чувство за задължение към една от вещите на Ку. Тя самата помогна на Ботари да се изправи. Хладен въздух нахлуваше от дупката в стената, привлечен от огъня зад вратата. Щеше да стане доста топло, когато горящата стена се срутеше и блокираше входа. Хората на Вордариан щяха да загубят много време в ровене из въглените и в чудене къде ли са отишли.

Спускането в тясното пространство беше кошмарно. Ботари хленчеше пред нея. Тя не можеше да носи чантата нито отстрани, нито пред себе си, тъй че трябваше да я крепи на едното си рамо и да опипва пътя с другата си ръка.

Щом стъпиха на равно, тя безмилостно забута плачещия сержант напред и не го остави да спре, докато не стигнаха до склада на Ецар в мазето на древната конюшня.

— Какво му е? — попита нервно Друшнакови, когато Ботари седна на земята с глава между коленете.

— Боли го главата — отвърна Корделия. — Може да мине много време, докато го отпусне.

Друшнакови попита още по-неуверено:

— А вие добре ли сте, миледи?

Корделия не можа да се сдържи и се разсмя. Давеше се истерично, докато Дру не започна да гледа наистина уплашено.

— Не.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В склада на Ецар имаше и касета с пари — цял куп бараярски марки. Имаше и различни пропуски, предназначени за Дру, някои от които бяха все още валидни. Корделия събра две и две и прати Дру да купи земеход на старо. После зачака до Ботари, който бавно започна да преодолява болката си.

Измъкването от Ворбар Султана бе още отначало слабата част от плана й, навярно защото никога не бе вярвала истински, че ще успеят. Пътуването бе строго ограничено, тъй като Вордариан се опитваше да попречи на уплашеното население да опразни града. Еднорелсовата железница бе подлагана на непрекъснати проверки. Леколетите бяха абсолютно забранени и представляваха чудесни мишени за опитните войници. Земеходите трябваше да преминават през многобройни блокади на пътищата. А пътуването пеша бе прекалено бавно за нейната натоварена и уморена група. Нямаше подходящи възможности.

Пребледнялата Дру се върна след цяла вечност и ги отведе през тунелите в една тъмна странична уличка. Градът бе покрит с почернял от сажди сняг. Откъм резиденцията, на около километър разстояние, изригваха черни облаци, които се сливаха със сивото зимно небе. Очевидно яростният пожар все още не бе овладян. Колко време ли щеше да продължава да функционира обезглавената командна структура на Вордариан? Дали вестта за смъртта му вече се бе разнесла?