Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 75
Мирча Елиаде
На италианската граница останахме отново почти само двамата. Срещнах я в коридора. Спря ме с усмивка.
— Държах да те попитам нещо вчера вечерта — каза. — Но те моля да не се сърдиш. Исках да те попитам — продължи, без да обръща внимание на удивлението ми. — Как така си с Клоди?…
Внезапно се изчервих. Нямах никакви скрупули по отношение на връзката си с Клоди — която впрочем беше известна на много хора — и все пак този въпрос ме изненада.
— Тя е много добро момиче — измрънках аз.
— Зная това — прекъсна ме с известна изнервеност тя. — Как така се съгласяваш да делиш любовта си с друг?
— Тук не става дума точно за любов — казах, възвръщайки си спокойствието. — По-скоро е дружба и… някои други неща.
— Дори така поставени нещата, ти пак
Усмихнах се. Искаше ми се да добавя: не толкова потискаща, както ролята на съпруга.
— Знам за какво си мислиш — разтълкува усмивката ми тя. — Но това не е извинение за нищо. Очевидно не извинява един
— А тези от по-висока класа как действат при подобни обстоятелства? — попитах аз, като се опитах да бъда максимално ироничен.
— Те довеждат любимата си до смърт или до безнадеждност и замонашване, но не я делят с никого. А и Дон Жуан не е бил прочут с броя на любовниците си, ами с броя на влюбените жени, които са умрели за него…
— Твоята теория ми се струва много интересна — прекъснах я със смях. — С други думи — искаш да кажеш, че хората, които си поделят една жена и й предлагат живот, са достойни за презрение, докато онези, които я притежават само за себе си в продължение на няколко седмици и после я хвърлят на смъртта, заслужават възхвала…
— В „ноктите на смъртта“ би била по-подходяща метафора за изпълнената ти с възмущение тирада — отбеляза Лена. — Но аз не съм казала това; не съм споменавала, че един донжуан заслужава — или не — възхвала. Само ти припомних, че любовта на един донжуан все пак има нещо абсолютно в себе си…
— Възможно е — съгласих се аз, — но все пак завършва, както спомена, със смърт…
— Това няма никакво значение — прекъсна ме тя грубо. — Едното не може без другото. И освен това — какво искаш — да си бил с Дон Жуан, а после да продължиш да си живееш, да раждаш деца… Това е невъзможно… И тогава се задоволяваш с нещо по-незначително…
Не завърши фразата си. Но без да иска, спря погледа си върху мен, усмивката й беше едва забележима. Разговорът ме забавляваше доста; обикновено не разговарях с жените за любов, или поне не говорех на тази тема сериозно. Струваше ми се, че това строго момиче се опитваше да ми изнесе лекция. Беше наистина забавно.
— С нещо по-незначително, тоест с хора като мен — опитах се да се изсмея аз.
