Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 73

— Отегчавам се тук — прошепнах й, като доближих главата си до нея.

— А ето я и първата ти интелигентна дума! — отвърна ми с усмивка. — Довиждане! — добави и с искрен жест ми подаде ръката си.

Забелязах, че ръката й е необикновено бледа, с дълги и фини пръсти. Носеше пръстен със син камък, който й подхождаше изключително много.

— Не мисля, че ще се видим скоро пак — добавих, като целунах ръката й. — След няколко дни отново заминавам за Франция.

— А Клоди какво каза?

Аз се усмихнах с онова изражение на превъзходство, което обикновено придобиват мъжете, когато им се напомни за любовните им успехи.

— Примирява се! — отвърнах й аз пак шепнешком.

— Лошо прави…

Отново ми се стори, че се държи невъзпитано. Голямата й, алена уста тогава ми се стори изумителна. Питах се как не я бях забелязал дотогава…

След около десет дни наистина се качих във влака за Милано. Бях забравил за всички тези случки и запълвах времето си в купето с четене. Към вечерта стигнахме границата. Бяхме останали само няколко пътници и чакахме с досада да приключат с формалностите и да влезем в Югославия. Когато влакът потегли, ни поканиха на вечеря и аз се запътих към вагон-ресторанта с книга на Жорж Дюамел в ръка. Съвсем малко от местата бяха заети. Настаних се сам на една от масите и се зачетох. Но не минаха и няколко минути и ме обзе усещането, че някой ме гледа. И тогава видях Лена да идва насам, облечена в обикновена дреха за из път; и тя носеше книга под мишницата си. Когато ме видя, пребледня и едва успя да се усмихне. Странното е, че тази среща развълнува и мен. Станах, целунах ръката й и я поканих да седне на моята маса. Тя бързо се овладя. Повдигна книгата, която бях оставил, и с престорено учудване погледна заглавието й.

— Ти имаш изключителни занимания! — възкликна тя.

Започнах да се смея. Пресилената й ирония я беше издала. Това момиче, което ме беше взело за вулгарен донжуан или за обикновен бизнесмен, започна да ме забавлява. Поръчах вечерята, облегнах брадичка на ръцете си и се взрях право в нея.

— Това сигурно е вторият етап — каза тя с усмивка. — Упойване на жертвата?

— А може би си чела доста булевардна литература — отбелязах аз, като продължих да я гледам. — Да не би това да е някой роман на Морис Декобра?

Казах и протегнах ръка да взема книгата й. В този момент обаче Лена понечи да я извади изпод дамската си чанта, където я беше поставила, и ръцете ни се срещнаха.

Тя отдръпна ръката си така рязко, както я беше протегнала. Наистина и аз усетих някаква неясна емоция в мига на докосването ни. Успях да взема томчето и да го разлистя. Беше книга с немски стихове.

— Не съм предполагал, че поезията ти харесва — учудих се аз.

— Кажи си направо, че не си предполагал, че зная немски, така ли е? На теб немците не ти харесват…