Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 74
Мирча Елиаде
— Наистина не мога да ги понасям…
— Аз пък живях дълго време в Цюрих — каза и взе книгата си обратно.
— Защо точно в Цюрих? — попитах.
— Опитах се да уча нещо, но се отказах…
— Защо? — попитах отново, изпълнен с любопитство.
— Защото нямам никакъв талант. В определена възраст всички момичета си мечтаят да станат артистки. И аз си мечтаех за същото известно време. Но после видях, че не става, и се отказах…
— Mieux vaut tard6… — понечих да кажа аз, но нейното лице изведнъж се озари от такава ирония, че ме досрамя, че съм цитирал такава банална поговорка. Почувствах се засрамен, както навремето, когато кажех някоя глупост пред преподавателите си.
— Ами сега какво мислиш да правиш? — опитах се да сменя темата аз.
— Засега се връщам в Цюрих за няколко месеца. Може би ще успея да открия някой свой талант, някаква професия…
— Но ти си
— И да родя деца — допълни ме тя с усмивка. — И това също си е професия, признавам. Но си мисля, че нямам никакво призвание в тази насока. Искам да бъда свободна. Доста трудно извоювах свободата си, повярвай ми — добави тя тъжно. — Погребах твърде много години…
Започнах да се смея и веселието ми нарастваше едновременно с учудването по нейното лице.
— Ами какво да кажа аз — заговорих, — след като загубих пет години да уча за професия, която не ми харесваше, и после четири години във войната? Навярно ще ме вземеш за много възрастен…
— Не става дума за това — каза спокойно. — Войната е съдба, поне за мъжете. Женитбата и всичко останало са обичаи. Това може да научи всеки, който не си е поставил други цели…
Приключихме вечерята и дискутирахме доста разпалено за различни вятърничави и едновременно възвишени неща. Забелязах, че не се беше докоснала до чашата с вино, която й налях.
— Все още не обичаш — казах на шега, като й посочих чашата.
Не ми отговори веднага. Само ме изгледа учудено и аз отново усетих как в очите й се разпалва онази иронична светлина.
— Странно е как те завладява призванието ти на ухажор — изрече тя след малко. — И въпреки това си дадох сметка, че можеш да бъдеш доста сериозен. Вероятно обаче държиш на всяка цена да се подценяваш… Жалко!…
Станахме от масата със смях. Тя пътуваше във втора класа, а аз имах кушет в спалния салон. Но останахме да си говорим още дълго в коридора. По-късно ми пожела лека нощ и отиде да си легне. Беше сама в купето си.
Сутринта на следващия ден я срещнах във вагон-ресторанта. Не изглеждаше никак изморена след нощта, изкарана на седалката.
Седнахме на същата маса. Попитах я дали ще спре за по-дълго във Венеция. Аз още не бях решил какво ще правя. Чаках да чуя първо какво мисли тя.
— Венеция е много тъжна през зимата — отговори ми тя.
После се заговорихме за друго нещо. Когато се връщахме във вагона, поисках позволението й да постоя и да поговоря с нея в купето й. Съгласи се, но разбрах, че присъствието ми там не й беше много приятно. Вероятно искаше да остане сама, да мечтае, загледана през прозореца, или пък да чете? Не знам. В купето имаше още няколко души, сърби. Може би тяхното присъствие я караше да се чувства неудобно. Оттеглих се възможно най-бързо.
