Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 16

— По-добре е да повървим малко пеш…

Дали се боеше от мен и затова опитваше да ме върне в реалността с разходка в студа? Не зная. Гласът й беше някак измъчен, развълнуван. Тръгнахме, аз стисках силно ръката й и я държах близо до себе си. Странно е колко ясно усещах парфюма й в онзи чист и замръзнал въздух. Често вдигаше поглед и тогава устата й се очертаваше ужасена, трепереща от някакво невидимо докосване; сякаш очакваше внезапна, невиждана дотогава целувка. Попитах я къде живее и тя ми прошепна:

— Да вървим натам…

Но беше отнесена. Мислеше за нещо сериозно, нещо от изключителна важност, и почти физически усещах колко далеч беше отнесена от мислите си. В никакъв случай не се питаше дали ако ми се отдаде тази нощ, без да бъдат спазени някои предварителни ритуали, това не би било проява на голяма липса на свян. Не, някъде другаде я отнасяха мислите й. Усещах, че ако говорех, трудно щеше да може да ме чуе. Страдах от мълчанието й, от това внезапно изчезване, и може би това леко унижение на гордостта ми, от което изведнъж се усетих обзет, би се засилило, ако пътят ни беше по-дълъг. Мисля си, че при този последен момент на трезвост можех да избягам. Само ако например, виждайки я така облегната на ръката ми, стъпваща леко, сякаш заслушана в звука, който стъпките й издават по снега, изведнъж бях изрекъл някоя вулгарна дума, ако бях посегнал да я целуна или ако бях запалил свободно цигара, сякаш бях съвсем сам. Или пък ако бях започнал да си тананикам някоя модна мелодия и между другото я бях попитал дали й харесва. Тогава може би без никакво съмнение магията щеше да се разкъса и щяхме отново да станем двама непознати, двама млади, които се прибират у дома през нощта и нямаше да има нищо, което да ни свързва, освен беглия спомен за вечер, прекарана заедно. Ако се бях върнал така брутално в това, което се нарича „реалност“, тогава бих се опитал да се предпазя от евентуално ново поддаване на тази магия, с мисълта как бих стигнал най-бързо и най-сигурно в леглото й. Дотогава бях свикнал вулгарно да се боря — както всички големи егоисти — срещу това, което аз наричах „сантиментална инфекция“. Колко ли пъти съм се намирал на една крачка от това — да се влюбя, и тогава животът ми би протекъл по напълно различен начин, преобърнат от някоя голяма авантюра, но съм се осъзнавал в последния момент и съм превръщал опустошаващата страст в чисто плътско изживяване? Но може би всичко, което казвам сега, е абсурдно; може би дори и да се бях осъзнал тогава, на улицата, вече щеше да е прекалено късно. Вече нямаше да мога да избягам. Бях я срещнал и това е беше достатъчно…

Вероятно мина съвсем кратко време, защото моята гордост не успя да ме помрачи. Илиана лениво се отърси от обзелото я състояние и отново бавно се приближи до мен, сякаш се събуждаше от някакъв сън.

— Извини ме — прошепна тя и продължи да гледа отнесено над снега.

Не зная защо се надявах, че ще каже още нещо, че ще се опита да обясни. Тя обаче отново замълча. Вече бяхме стигнали до булевард „Теке Йонеску“ и светлините на крушките ми се сториха дразнещи; сякаш диво се бореха с белотата на снега. Обзе ме чувството, че достигам някаква нова зона, където нашата интимност ставаше по-ясна заради минувачите, колите и цветните реклами. Цялото това оживление извън нас сякаш ни сближаваше все повече. Пътят, който изминахме по слабо осветените улички, сега доби тайнствено значение, сякаш се завръщахме от усамотена разходка, по време на която бяхме могли да се целуваме на воля и да си шептим любовни думи.