Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 15

… Същата онази вечер и двамата се въздържахме да танцуваме отново. Казваше, че я боли главата и би се зашеметила още повече, ако танцува. Почти през цялото време си говори с мен. После, към един часа, внезапно погледна часовника и стана да си ходи. До този момент си бяха отишли много малко от гостите. Домакините се опитаха да я спрат, прибягвайки към всякакви трикове; не намираха горната й дреха, шушоните й се бяха загубили. Но накрая бяха принудени да я пуснат да си тръгне. Мен не посмяха да ме спрат, макар че Илиана се изчерви, когато й поисках позволение да я придружа. Тръгнахме си двамата почти крадешком, а аз дори облякох палтото си на стълбището, прислужницата ми го беше донесла от банята…

Оставих я пред огледалото. Когато се върнах, сякаш до мен стоеше друга, непозната жена. Беше си сложила дълго кожено палто и черна капела с воалетка. Останах изумен, когато я погледнах. Не защото не познах елегантния букурещки стил, ами защото воалетката променяше изцяло лицето й, подмладяваше го и същевременно го правеше по-женствено и съблазнително. Мисля, че се изразявам погрешно: в действителност образът й беше по-комплексен; жената сега изглеждаше като любовница, сенките на очите и страните й разкриваха изпълнената й с очарование крехкост; сякаш приканваше да бдиш над нея, да я галиш, да я целуваш… Останах запленен пред нея и вероятно съм се усмихвал глупашки, защото Илиана рязко ме хвана под ръка, без да ме поглежда. Слязохме по стълбите мълчаливо. Не знаехме какво щеше да случи. Не знаех дори коя ще бъде първата дума, която ще й кажа. Уличният студ удари и двама ни и ме събуди. Беше безподобна зимна букурещка нощ — сурова, ясна, кристална. Пред къщата, която изглеждаше ярко осветена, чакаха няколко шофьори, задрямали в колите си. Шумът на желязната входна врата ги беше събудил и те започнаха да натискат клаксоните. Тъкмо исках да направя няколко крачки напред, приготвяйки се да й помогна да се качи, Илиана ме спря: