Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 18

— Сега си върви — прошепна.

И ме помоли още по-топло с поглед. Насилваше се да се усмихне. Беше бледа, преобразена, изплашена.

— Очаквам те утре — повтори с твърдо изражение там, на прага, когато видя, че се колебая.

Вдигнах неумело шапката си и тръгнах почти на бегом надолу по стълбите. Чух смътно как се затваря вратата и това ме накара да ускоря крачка. Исках да стигна възможно най-бързо на улицата, да остана сам, да мога да осъзная какво се беше случило.

Обикновено след първа среща с жена в началото на някоя връзка усещах яростна нужда да остана сам възможно най-бързо, за да мога да се събера, да си върна трезвия разсъдък. Мисля, че това е нещо, което се случва с всеки мъж при подобни обстоятелства. Всеки от нас, щом се измъкне от оковите на онази магия, с която го завладява първата среща с жена, завоюва свободата си обратно посредством брутален жест — запалва цигара, започва да си тананика някоя ария, подема незначителен разговор или просто се отдръпва от нея. Познавах много добре тази жажда за свобода и самота, която ме обземаше след първа среща. Онази вечер обаче бягството ми беше различно. Исках да остана сам, за да мога да изживея по-пълноценно случилото се, да усетя по-пълно присъствието на Илиана, да мога да разсъждавам на воля над изтеклите изумителни часове…

Излязох на улицата и поех към околовръстното. Съвсем скоро осъзнах, че се движа доста бързо, сякаш се стремях да стигна на някое определено, предварително известно ми място. Внезапно забавих крачка. Но не успявах да преоткрия нищо, не можех да събера мислите си, не разбирах нищо. Изпълваше ме само усещането, че нещо фундаментално се беше променило в живота ми, сякаш бях открил нещо неочаквано и неподозирано дотогава. Дори и образът на Илиана не беше ясен в главата ми. Но пък долавях парфюма й в мен, признавам, че не можех да се откъсна от нейното ухание. Мислите ми бяха спрели на едно място. Може би затова цялото ми същество ме караше да ускоря крачка, да вървя доста забързано, за да не може никоя чужда мисъл да се промъкне в онази сладка омая, на крилете на която се носех. Искаше ми се да пея — някоя непозната светла мелодия — това беше всичко.

Лутах се така около час. Не ми се спеше. Беше ме обзело състояние на остра будност, към което нямаше какво повече да се добави и то самото не се нуждаеше от нищо. Когато пристигнах вкъщи обаче, внезапно усетих голяма умора. Запалих си цигара и се опитах да чета, за да отклоня мислите си. Не успях да разбера и половин страница. Неусетно умората ми премина в начало на паника. Сякаш ме беше яд на всичко, което бях направил. Бях възмутен от последното си действие, от онази целувка, която можеше да ме въвлече в кой знае какви нежелани събития; от глупостта на онова присъщо за някой гимназист бягство, без да поглеждам назад… Това беше последната ми съпротива — сякаш цялото ми същество правеше опит чрез едно свръхусилие да се измъкне от магията.

Преди да угася лампата, погледнах часовника: три без четвърт. В стаята беше станало студено. И въпреки това аз огледах с проблясък на радост разположения в съседство кабинет, фотьойла, в който, седнал удобно, четях любимите си поети, непретенциозната маса, наведен над която прекарвах нощите, изпълнени с очарованието на самотата. Всички тези неща все още съществуваха, бяха истински, тук, бяха на мое разположение, готови да ми помогнат, да ме предпазят. Едно-единствено усилие на волята — и всичко щеше да бъде както в началото… Букурещ е пълен с красиви жени. Има толкова много сред тях, които не ти отнемат повече от два часа на ден и не омагьосват, не те изтръгват от устоите ти, не те давят. Дотогава животът ми течеше без драми, без големи сътресения. Поредица от случки, авантюри, пътувания, ваканции с приятели, любовници с нетрайна страст, без отрова… Живот, изпълнен с работа, наслади и голяма мъжка свобода. Можех да загубя всичко това, всички тези неща да се разпилеят, да се раздробят на парчета. През последните години на няколко пъти бях изживявал паниката, идваща от този тип решителна, убийствена любов. Но никаква страст не беше успяла да ме накара да изгубя себе си. Винаги се осъзнавах навреме. За миг, когато угасих светлината, почувствах, че нещата не са напълно загубени. Все още имаше време…