Читать «Последна песен» онлайн - страница 18
Никълъс Спаркс
— Как ти се стори?
— Кое?
— Шоуто. Виждала ли си такова нещо в Ню Йорк?
— Не — призна Рони. — Не съм.
— Къде си отседнала?
— Малко по-надолу. Край брега.
Усещаше, че тя се чувства неудобно, сигурно защото Блейз я нямаше.
— Блейз каза, че си се покрила от баща си.
Рони сви рамене.
— Не ти се обсъжда това?
— Няма какво да се обсъжда.
Маркъс се облегна назад.
— Може би просто ми нямаш доверие.
— Накъде биеш?
— Споделяш с Блейз, а с мен — не.
— Не те познавам.
— Не познаваш и Блейз. Току-що си я срещнала.
Рони май не оценяваше по достойнство духовитите му реплики.
— Просто не ми се говореше с него. Това е. И не искам да прекарам лятото тук.
Той отметна косата от челото си.
— Замини нанякъде тогава.
— Как не! Къде?
— Да отидем във Флорида.
— Какво? — примигна Рони.
— Едно приятелче има вила край Тампа. Ако искаш, ще те заведа. Можем да останем, колкото си щем. Колата ми е ей там.
Тя го изгледа стъписано.
— Не мога да тръгна за Флорида с теб. Аз… изобщо не те познавам. Ами Блейз?
— Какво Блейз?
— Ти си с нея.
— Е, и?
Той се постара да запази невъзмутимото си изражение.
— Гадно е — поклати глава тя и стана. — Отивам при Блейз.
Маркъс пъхна ръка в джоба и извади една топка.
— Знаеш, че се шегувах, нали?
Всъщност изобщо не се шегуваше. С предложението целеше същото като с подхвърленото към нея огнено кълбо — да види докъде ще му позволи да стигне.
— Добре. Няма значение. Все пак ще отида при нея.
Маркъс я проследи с поглед. Дребното й тяло беше истински динамит, но тя си оставаше загадка. Не изглеждаше сухарка, но за разлика от Блейз не пушеше и сякаш не си падаше по забавленията. Той усещаше, че под повърхността крие повече, отколкото показва. Почуди се дали е от богато семейство. Звучеше логично. Апартамент в Ню Йорк, къща край брега… Тогава сигурно познаваше някого от местните паралии. Кого ли? И защо го глождеше тази мисъл?
Защото не харесваше богаташчета, не харесваше как се надуват и си въобразяват, че парите ги извисяват над другите. Веднъж, докато още ходеше на училище, чу едно богаташче да се хвали каква лодка му подарили за рождения ден. Не някакъв обикновен скиф, а „Бостън Уейлър“ с навигационна система и сонар. Не му млъкваше устата как цяло лято ще плава и ще акостира пред клубовете по яхтените пристанища.
Три дни по-късно Маркъс подпали яхтата и с наслада проследи как изгаря, скрит зад една магнолия.
Никому не каза какво е направил, естествено. Споделиш ли с някого, все едно си признал пред ченгетата. Теди и Ланс бяха добър пример — задържат ли ги, ще пропеят веднага щом чуят вратата на дранголника да се захлопва. Затова напоследък ги караше да вършат всичката мръсна работа. Най-добрият начин да им запуши ушите беше да се чувстват по-виновни от него. Сега те крадяха пиячката, те пребиха плешивеца на летището и му взеха портмонето, те нарисуваха свастиките по стените на синагогата. Не им се доверяваше, дори не ги харесваше, но му играеха по свирката. Използваше ги.