Читать «Последна песен» онлайн - страница 167

Колкото и тежък да е животът понякога и въпреки всичките ми разочарования, има моменти, когато съм се чувствал истински благословен — когато ти се роди, когато те водех в зоологическата градина и наблюдавах колко удивено гледаш жирафите. Тези моменти обикновено са кратки — идват и си отиват като океанския бриз. Но понякога продължават вечно.

Така се чувствах през лятото. Не само защото ти ми прости. Това лято беше дар Божи за мен, защото опознах младата жена, каквато винаги съм знаел, че ще станеш. Както казах на брат ти — това лято беше най-прекрасното в живота ми. Често през тези блажени дни се питах с какво съм заслужил да бъда благословен с дъщеря като теб.

Благодаря ти, Рони. Благодаря, че дойде. И благодаря за начина, по който ме караш да се чувствам всеки ден, когато сме заедно.

С Джона винаги сте били най-вълшебният дар в живота ми. Обичам те, Рони. Винаги съм те обичал. И никога, никога не забравяй колко се гордея с теб. Няма по-благословен баща от мен.

Татко“

Денят на благодарността отмина. Край брега започнаха да поставят коледна украса.

Баща й беше изгубил една трета от теглото си и почти през цялото време лежеше.

Рони откри листовете една сутрин, докато чистеше къщата. Бяха натъпкани небрежно в чекмеджето на масичката за кафе. Извади ги и веднага разпозна, че той е писал нотите.

Нотите от песента, която композираше, песента, която го чу да свири онази нощ в църквата. Подреди листовете върху кухненската маса и ги разучи по-внимателно. Очите й пробягаха по често поправяните ноти. Отново почувства, че баща й е бил на прав път. В ума й прозвучаха красивите начални акорди на песента. Но втората и третата страница й подсказаха, че не всичко е наред. Разбра къде започва да се губи първоначалният импулс на композицията. Взе молив от чекмеджето и започна да добавя акорди и рефрени.

Неусетно се изнизаха три часа. Чу как баща й се раздвижи. Пъхна листовете обратно в чекмеджето и тръгна към спалнята, готова да посрещне предизвикателствата на деня.

Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.

Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.

В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.

— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.

През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.