Читать «Последна песен» онлайн - страница 135

Рони ги наблюдаваше как поемат към океана — толкова мънички, че изглеждаше почти немислимо да оцелеят. Водите просто щяха да ги погълнат, те щяха да изчезнат безследно сред вълните. Всъщност точно това ставаше, когато достигаха водата и тя ги подемаше, преди да се стопят безвъзвратно в необятния океан.

Рони стоеше до Уил, стиснала силно ръката му, безкрайно щастлива, че е пазила гнездото през всичките тези нощи, че е изиграла своята малка роля в чудото на живота. Стори й се невероятно, че дългоочакваното събитие приключи само за няколко минути.

Застанала до любимото момче, тя си мислеше, че с никого не е споделяла по-вълшебен миг.

Час по-късно, след като обсъдиха развълнувано случилото се, Рони и Уил пожелаха лека нощ на колегите си от аквариума, които тръгнаха към колите си. С изключение на прокопания в пясъка ров, всички следи от излюпването на костенурките бяха заличени. Нямаше ги дори черупките. Тод ги беше събрал, за да провери плътността им и да ги изследва за наличие на химикали.

Уил я прегърна.

— Надявам се, че костенурките оправдаха очакванията ти.

— Дори ги надминаха — отвърна Рони. — Но малките не ми излизат от главата.

— Ще се справят.

— Не всички.

— Да — призна Уил. — Не всички. Докато пораснат, ги дебнат много опасности.

Повървяха мълчаливо.

— Това ме натъжава.

— Кръговратът на живота, забрави ли?

— Не ми пробутвай мъдрости от „Цар Лъв“ — сряза го тя. — По-добре ме излъжи.

— О — ведро възкликна той. — В такъв случай… всички ще оцелеят. Всичките петдесет и шест. Ще пораснат, ще се чифтосат, ще създадат костенурчета и ще умрат от старост, надживели повечето от събратята си.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се — увери я Уил. — Те са нашите бебета. Нещо специално.

Рони още се смееше, когато баща й излезе на верандата с Джона.

— Е, след цялата суетня — подхвана момчето — и след като изгледахме всичко от начало до край, искам да споделя нещо.

— Какво? — полюбопитства Уил.

Джона се ухили широко.

— Беше направо невероятно!

Рони се засмя. Забеляза обърканото изражение на Уил и вдигна рамене.

— Стара шегичка — обясни тя и в този момент баща й се закашля. Силна, влажна, болезнена кашлица… която не спря отведнъж като в църквата. Стив кашляше ли кашляше, сякаш никога нямаше да престане.

Улови се за парапета, за да запази равновесие. По лицето на Джона се изписа страх, дори Уил застина тревожно.

Рони забеляза как баща й се опитва да се изправи, да възпре кашлянето. Покри с длани устата си и се изкашля за последно. Най-сетне пое дъх на пресекулки, сякаш се опитваше да диша през вода, и свали ръце от устата си.

През най-дългата секунда от живота си Рони замръзна, по-уплашена от когато и да било. Лицето на баща й беше покрито с кръв.

30.

Стив

Произнесоха смъртната му присъда през февруари. Чу я в лекарския кабинет само час след като даде последния си урок по пиано.

Започна да преподава отново, когато кариерата му на концертиращ музикант претърпя провал и той се установи в Райтсвил Бийч. Без да го пита, няколко дни след като се нанесе, пастор Харис доведе при него талантлива ученичка и го помоли за „услуга“. С присъщата си проницателност той бе разтълкувал завръщането на Стив в родното място като признак на безпомощност и самота и беше решил да му помогне да осмисли отново живота си.