Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 14
Неизв.
Дали не е отскочила при някоя съседка?
Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.
Пак слезе на първия етаж и алчно затьрси бележката - до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.
Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престапе да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече - щом не е оставила бележка, значи е смятала ведпага да се върне.
Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.
Но отсъствието й го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайпа редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.
Доста време седя така, опитвайки седа се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и пе много приятно, поне не водеше до треперене.
Външпата врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.
Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.
- Мери!
Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името й.
- А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв!
Къде беше през цялото това време?
Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливои тя се разсмя заедно снего, макар че безнадеждно съсипваше прическата й и белоснеж-ната яка на роклята.
- Прекрасна си - каза Лоури. - Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.
- Подобре недей.
- Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!
Лицето на Мери сияеше, а в очите й, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.
- Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?
- Ами… - той се запъна, чувстваше се страшно неловко. - Мери, не зная.
- Я ми дъхни.
- Не съм се нацил.
- Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…
- Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?
- Излязох да те търся.
- Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.
Тя сви рамене.
- Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.
- Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…
- Глупости.
- Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.