Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 12

- Значи - обади се Лоури, - длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

- Но би могло да се окаже - спокойно, дори зловещо каза Томи, - че те имат нещо общо с тебе.

- И как успя да стигнеш до това заключение?

- Би могло да се окаже - продължи Томи, - че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

- Дрън-дрън! - отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

- Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

- Глупости - каза Лоури, но вече не толкова живо.

- Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

- А аз дойдох при тебе - усмихна се Лоури, - за да потърся утешение.

- Утешенията са лъжи - каза Томи. - Предложих ти нещо по-добро.

- Дяволи и демони?

- Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

ГЛАВА ВТОРА

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно -беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черпо-сребристи кълба.

Къде се намираше?

Табелите на ъгъла гласяха - „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си - седем без петнадесет.