Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 4

Разбира се, че беше самохвалко. И то във всичко — в разговорите, в литературните си пристрастия, в обикновения живот. Заставайки на опашката пред павильона за бира той можеше с неописуемо високомерие да попита: „Я да чуя кой не се страхува да си признае, че е последен?“ Това ужасно стряскаше треперещите от махмурлук и нетърпение алкохолици…

В стаята му на ниска полирана масичка се мъдреше широка дървена черна чаша от остров Минданао, изписана със златисти дракони. В нея имаше към тридесетина лули — от самоделни, разкривени негърски до тежки произведения на изкуството от чемширено дърво — музейни експонати, антикварни и с надписи… Той машинално заравяше лявата си, с липсващи пръсти ръка в тази воняща на изгорял тютюн купчина, безпогрешно изваждаше търсената лула, пълнеше я, палеше я с клечка кибрит, обвиваше се в дим, ароматен като пчелен мед, и присвиваше сляпото си ляво око… И изведнъж започваше да рецитира на пресекулки:

Ти седиш пред камината и огнените езици

танцуват наоколо, повтарят шарките на завесите,

ридаейки над римите, ти на мрака четеш сонети.

Замислено те гледа твоят фокстериер…

На софата дреме маймунка от Само,

кълбест мрак обвива картините на Вато.

Седиш пред камината с шал „димуамо“,

на коленете ти шумят страниците на Стак…

„Кой е Стак?“ — питаше Станислав. „Не ти ли е все едно? — отговаряше Виконта с величествено раздразнение. — Ами например СТА-нислав К-расногоров, доволен ли си?“ — „Добре, добре… А защо Само? Няма никакво Само, има Сомо“. — „Защото димуАмо звучи, а димуОмо не“. Така си беше: димуамо звучеше, а димуомо, по някаква причина, не…

Когато се запознаха в пети клас, той беше дребен, не опасен, но остроумен хулиган. Носеше клошпанталони и моряшка фланелка с походка на стар морски вълк. Беше майстор на пакостите. Веднъж, през пролетта на четирийсет и пета, заедно дежуряха в класната стая по време на междучасието. Съучениците им шумяха в коридора, а те седяха на перваза на прозореца на втория етаж и гледаха към двора. Отначало там нямаше нищо интересно, но после под самия прозорец се появи директорът на училището. С шапка. Виконта (тогава беше просто Кикон или Киконя) не издържа, изхрачи се и улучи.

Като на забавен каданс директорът се спря, внимателно сне шапката си, разгледа храчката и неописуемо, мъчително, влудяващо бавно взе да вдига глава…

Сякаш вятър ги издуха от перваза. Като две торпеда излетяха в коридора и тогава на Станислав му се стори, че Кикон е обезумял от страх: той се нахвърли на Татето — най-страшният, безпощаден и як хулиган от пети „А“ клас, и го удари по лицето!

Онзи се шашардиса. Беше с две глави по-висок от дребния Кикон и от височината на ръста си пулеше срещу него обезумелите си очи, очевидно изгубил връзка с реалността. Тогава Кикон го зашлеви още веднъж… И се започна!

„Кикон натупал Татето!“ — се разнесе из цялото училище. Веднага ги обгради тълпа от любопитни зрители и застъпници. Татето най-сетне осъзна какво става и ревейки като звяр се нахвърли върху нахалника, размахвайки едновременно и четирите си огромни крайника… Тъй че, когато директорът се показа в коридора, отначало дори не му обърнаха внимание.