Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 5

Но виж, това беше друго. Кашалотът се събуди начаса. Бе дочул любовния призив на самец, който опитваше да примами харема му. Лениво дремещата планина от месо се превърна в сринала се скала. Той се втурна срещу съперника си, пронизвайки водните пластове с бойния си вик. По гласа го бе познал — Белязания. Някога една особено повратлива акула, преди да бъде налапана от него, бе сварила да впие зъбите си в горната му устна и така, в предсмъртно отмъщение, му бе оставила тоя белег. Там, в мъжкото стадо, докато летуваха в студените води край ледените планини на юг, те бяха другари братя по участ. Но тук, край женските, които Четириногия бе извоювал след кървава битка с предишния им султан, изведнъж се бяха оказали смъртни врагове. Нагонът за любов, за безсмъртие посредством поколението, ги опълчваше един срещу друг.

Противникът му не устоя. Убеден, че и тоя път не е успял да го изненада, той вирна опашка и заби надолу, сякаш вдигнал знамето на примирието и признал се за победен.

Четириногия се вслушва дълго подир него, додето се увери, че не хитрува, че наистина не мисли да се връща, и чак тогава се успокои. Чак тогава усети обхваналия го глад.

От мъжката свада се бяха събудили и самките. Една подир друга те се гмурваха, за да догонват преминаващите на няколкостотин метра под тях калмари.

Самецът обиколи веднъж стадото, колкото да се увери, че съперникът му не опитва да се присламчи от другаде, после и той вирна опашка като огромна черна пеперуда и се спусна в зиналата под него бездна. Водата бързо потъмняваше. Искрящият във всички посоки лазур се превръщаше в плътна, сгъстяваща се синева, както вечер при слънчевия заник от дълбините изплават заплашителните им сенки.

Под него като сребрист облак се надигна пасаж сардини, някакъв люспест поток от живо сребро, малки метални стрели, понесли се нанякъде по своя си път. Понякога сред тях се врязваха с устрема на пикиращи самолети ескадрили от акули, стада от риби тонове, мечоносци, хищни костенурки. А облакът продължаваше напред, без да почувствува загубата на хилядите жертви.

От непрогледната далечина се зададе нов облак, различен, повече подобен на пулсиращо желе, в което се различаваха само черните очички на дребните калмари. Двата облака се сляха, разбъркаха се. Изстрелвани от водните си ракетки с опашките напред, калмарчетата догонваха набелязаните жертви, обръщаха се мигновено, обхващаха ги с пипала, ухапваха ги с опасните си човки в тила и ги захвърляха мъртви, за да връхлетя с още по-алчна настървеност върху други риби. Така стотици, хиляди безцелно умъртвени риби потъваха в дълбините, а ненаситните убийчета продължаваха със същото ожесточение сатанинската си оргия.

Кашалотът продължи своето спускане. Тая плячка беше твърде незначителна за неговия глад. Синята утайка помътня още повече, удавена от избликналия мрак на бездната.

Прекарвайки поетия въздух през носовия си проход, Четириногия издаваше бързи тракащи звуци, които се отразяваха като от рефлектор от предната стена на черепа му и концентрирани през мастната торба на неговото чело като през звукова лупа, се устремяваха в невидим лъч напред, пронизваха непрогледните водни слоеве и когато срещнеха по пътя си някаква преграда, скала или животно, се връщаха назад като ехо, за да му покажат какво е то.