Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 113

Чак когато ги накълца на десетина къса, те най-сетне се укротиха. Притихнаха отпуснати, като само от време на време потрепваха в мъчителни гърчове.

Доктор Костова се хвърли към сина си и го прегърна. Не беше пострадал тежко. Ето, идваше в съзнание.

Тогава видя, че резервоарът с хранителната му смес се бе пробил при удара и съдържанието му — изтекло.

А храната тук, в това състояние, беше равностойна на въздуха за дишане. Без храна при тоя анаеробен режим синът й щеше да отпадне бързо, да изгуби сили. И да загине. Все едно — от задушаване.

И тя не се поколеба. Нали беше майка? Свали своя резервоар и набързо го размени с неговия.

Отначало Сашо не забеляза тая благородна измама. Сви се до нея в дъното на пещерата с вторачени очи към мъждукащия от грейналите навън калмари отвор.

Трябваше да чакат. Нямаха право да използуват докрай запасите на пушката. Пък и не знаеха какви са тия запаси. Сигурни бяха в едно — нямаше да стигнат за разгонване на дебнещите хищници, които, раздразнени, че плячката е изчезнала от погледите им, почнаха да се блъскат, да счепкват пипала и клюнове.

По едно време Сашо усети как тялото на майка му някак омеква, отпуска се обезсилено. Светна с фенерчето. Наистина, очите й се бяха притворили, лицето се бе сгърчило в мъчителна гримаса.

И видя пробития резервоар.

Начаса разбра. На свой ред и той ги размени.

Беше решил — щяха да се редуват, додето могат. Или двамата щяха да се спасят, или…

А се досещаше, по-право сигурен беше — вече нямаше надежда. Само чудо можеше да им помогне, така обсадени от тая орда безпощадни исполини.

26

Тоя път след инжекцията доктор Марио Булгаро не можа да се отдаде изцяло на унеса. Лежа така половин-един час в тежък, мъчителен полусън, в непоносима борба между семейната обич и отровата, която опитваше отново, както преди, да го подчини напълно на своята власт.

Всеки път, когато отслабнеше силата на наркотика, Булгаро усещаше как го обхваща убийствено сънлива безсъница, при която уморените клепачи напразно опитваха да се затворят; как сърцето му започваше да бъхти като ранено животно в смазаните от непоносима тежест гърди; как го обхващаше оня животински страх, за разума безпричинен, но за измъченото му съзнание тъй ясен и натрапчив: от хората, от предметите, от целия свят, от себе си най-вече — всеки път тогава той почваше да се проклина, да се презира, да се ругае с най-обидни имена.

Но щом като вземеше определената доза, тозчас съзнанието му се проясняваше, страховете се разсейваха, ставаше му леко-леко, доспиваше му се и той наистина заспиваше.

Само тоя път — не. Срещата с най-милите му същества разтърси из основи цялото му съзнание, цялото му подсъзнание, всичко, което беше Марио Булгаро.

Никога преди това не се бе случвало — час след инжекцията да стане. Сега стана, по-право скочи, тревожен, нетърпелив, че в това време може да се е случило нещо непоправимо.

Излетя в коридора. Сигурни в действието на морфина, пазачите му го бяха оставили под надзора на по-надеждния тъмничар.