Читать «Сянката на змея» онлайн - страница 20

Останалите от групата също имаха нужда от сън. Очите на Феликс се бяха подули от плач. Алиса имаше вид на човек, изпаднал в шок.

Ако сега се съберяхме, нямаше да знам какво да кажа. Нямах план. Не можех да се изправя пред целия ном, без да рухна. Именно аз бях причината в Далас да загинат толкова много хора.

Погледнах Сейди. Споразумяхме се без думи.

— Ще се съберем утре — казах на другите. — Вие вървете да се наспите. Онова, което се случи с хората в Тексас… — Не успях да се доизкажа. — Вижте какво, знам какво ви е. И аз се чувствам по същия начин. Но вие нямате никаква вина.

Не съм сигурен, че се хванаха. Феликс избърса една сълза върху бузата си. Алиса го прегърна и го поведе към стълбището. Уолт погледна Сейди, но аз така и не разбрах дали тъжно, или със съжаление, после слезе след Алиса долу.

— Хрр? — потупа Хуфу с ръка по златното ковчеже.

— Да — отвърнах аз. — Занеси го, ако обичаш, в библиотеката.

Това беше най-безопасното помещение в къщата. След всички жертви не исках да излагам сандъчето на опасност. Хуфу излезе заедно с него.

Грифонът беше толкова уморен, че дори не успя да стигне до мястото под покрива, където спеше. Просто се сви на кълбо и захърка заедно с лодката, прикрепена към него. След пътуването в Дуат беше останал без сили.

Махнах хамута и го почесах по покритата с пера глава.

— Благодаря ти, приятелю. Сънувай големи тлъсти пуйки.

Грифонът изгука насън.

Аз се извърнах към Сейди и Баст.

— Трябва да поговорим.

Уж наближаваше полунощ, а в Голямата зала още кипеше бурна дейност. Джулиан, Пол и неколцина от другите момчета се бяха излегнали по канапетата и гледаха спортния канал. Хлапетиите (тримата най-малки ученици) оцветяваха на пода картинки. Масичката беше отрупана с пликчета от чипс и кутийки от безалкохолни напитки. По килима от змийска кожа бяха намятани обувки. В средата на помещението над нашите ученици се издигаше статуя с височина колкото два етажа — беше на Тот, бога на познанието, с глава на ибис, който държеше свитък и перо. Някой му беше нахлупил на главата едно от старите бомбета с тясна периферия на Еймъс и с него той приличаше на букмейкър, който събира залози за среща по американски футбол. Един от малчуганите беше оцветил с пастели ноктите на краката му от обсидиан в мораво и розово. Толкова за уважението, което проявявахме тук, в Бруклинската къща.

След като ние със Сейди слязохме по стълбището, момчетата станаха от канапетата.

— Какво стана? — попита Джулиан. — Уолт мина току-що от тук, но отказа да сподели…

— Не е пострадал никой от групата — отвърнах аз. — Петдесет и първи ном… не извади такъв късмет.

Джулиан се свъси. Беше достатъчно досетлив, за да не пита пред хлапетиите за подробности.

— Намерихте ли нещо, което да върши работа?

— Още не знаем — признах си аз.

Смятах с това да приключим, но най-малката ни ученичка, Шелби, дойде да ми покаже шедьовъра си, нарисуван с пастели.

— Убивам един змей — оповести момичето. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Лош змей!

Беше нарисувала змея с няколко ножа, забити в гърба му, и с хиксове върху очите. Ако беше показала тази рисунка в училище, вероятно щяха да я пратят при училищния психолог, тук обаче и най-невръстните разбираха, че се случва нещо сериозно.