Читать «Тлееща жарава» онлайн - страница 3

Работата! Спенсър побягна към телефона.

Съобщи на секретарката си, че е болна от грип, но ще дойде на работа утре. Усети как страните й поруменяха, докато секретарката й пожелаваше бързо оздравяване. Странно! Защо трябваше да я лъже? Омъжена е, да не говорим, че е президент на „Монтгомъри Ентърпрайзис“, а отгоре на всичко Одри й е и приятелка. И все пак не може да й каже истината. „Нали разбираш, с Дани се опитваме да направим бебе, но обикновено, когато това може да стане, или той е на работа нощем, или пък аз съм в командировка. Затова днес цял ден ще опитваме.“

— Имаш ли нужда от нещо, Спенсър? — попита загрижено Одри.

— Не, не, Дани излезе да потича малко и всеки момент ще се върне. Ще се оправя, благодаря — отговори решително Спенсър.

Отново изпита угризения. Но нали тя е шефът, напомни си Спенсър. Работеше много и можеше да си позволи да прекара цял ден със съпруга си.

— И бързо в леглото — предупреди я Одри.

— А, да, разбира си… — побърза да я успокои Спенсър, вперила поглед в слушалката, докато я оставяше на мястото й.

Какво ли извинение е измислил Дани?

Из тялото й се разля топлина. Не искаше да мисли за Дейвид. Толкова усилия полагаше да си го избие от главата!

Спенсър пусна силно водата.

— Аз обичам Дани Хънтингтън! — изрече тя ожесточено на глас. Това беше самата истина. Обичаше го и то много. Навярно имаше различни видове обич. Слай й го бе казал веднъж. И беше абсолютно вярно. — Обичам Дани!

Обичаше го и бяха щастливи. Смееха се, разговаряха. Дани беше мил, грижовен, чудесен, нежен. Толкова й бе провървяло. Спенсър влезе под душа. Да, той искаше дете и този път щяха да го направят!

Водата обля тяло й.

Дани излезе от дома си през задната врата и вдъхна свежия въздух. Денят обещаваше да бъде горещ, но все още беше приятно. Обичаше ранните утрини и късните вечери, когато слънцето жалеше града. Предпочиташе да тича рано, когато росата все още покриваше тревата и листата на дърветата покрай пътя.

Усмихна се. Какво, по дяволите, да каже на Дейвид? Най-добре е да каже истината, но бе обещал на Спенсър, че ще измисли нещо друго. Щеше ли да му повярва, след като целият сияеше в очакване? Не им се бе удавала такава възможност от медения месец. От онзи ден в Париж, когато съзерцаваха как слънцето се издига над готическите водоливници с причудливи фигури и позлатява града. Дани ускори ход, изгарящ от нетърпение да се върне по-скоро у дома.

Излезе от алеята пред къщата и зави зад ъгъла. За свое учудване забеляза позната фигура, която тичаше към него. Странно. Изобщо не очакваше да срещне този човек тук…

Дейвид Делгадо подтичваше на място до пътния знак, сетне направи няколко кръгчета на алеята за бягане, която вървеше успоредно на шосето. Беше привлекателен мъж — висок, чернокос и с толкова тъмносини очи, че понякога изглеждаха дори черни. Из Коконът Гроув тичаха най-различни хора — дебели и слаби, с атлетични телосложения и такива, обзети от мания да отслабнат. Ала Дейвид се открояваше дори сред здравите, мускулестите, загорелите от слънцето и понякога съвсем млади хора, които спортуваха из тази стара, но все още модна част на Маями. Най-доброто, необикновено съчетание от гени го бе създало висок и широкоплещест като планинците в родната Шотландия на майка му, а гарваново черната му коса и правилните, класически черти бе наследил от баща си — кубински испанец. Обичаше слънцето, бързо добиваше бронзов загар и тъй като бе прекарал целия си живот на топло, горещината не му пречеше. Той направи още едно кръгче, погледна часовника си и реши да се прибира, за да се обади на Дани. Дани не обичаше да закъснява. Особено когато срещата им беше толкова наблизо. Жилището на Дейвид не можеше да се сравни с голямата старинна къща, която Спенсър и Дани си бяха купили и ремонтирали. Макар че работата в детективската агенция вървеше добре, той не печелеше чак толкова много, за да си позволи къща като тяхната. В дома на Дани и Спенсър нямаше нищо показно. Намираше се в богат, тих квартал. Вътре беше уютно, обстановката беше красива, почти колкото Спенсър Ан Монтгомъри — Спенсър Ан Хънтингтън — поправи се той. Всичко между него и Спенсър беше приключило преди повече от десет години, а Дани бе един от най-добрите му приятели. Още не можеше да проумее как богаташ като Дани може да стане толкова свестен човек. Но Дани винаги е бил добър! А Спенсър се държеше сега леденостудено с него. По дяволите, това е стара история! Отдавна бяха забравили за взаимните си чувства. И двамата имаха свой собствен живот. Това бяха младежки вълнения и можеха понякога да им се посмеят. Само че никога не го правеха. Сигурно защото и двамата се чувстваха уязвими. Още от деца си знаеха слабостите и не е изключено все още да притежават някои от тях. След всичките тези години той и Спенсър се държаха хладно един с друг, макар че заради Дани и двамата се мъчеха да бъдат учтиви.