Читать «Роден в грях» онлайн - страница 4

— Кои?

— Господарите ми. Винаги ме намират, когато избягам. Намират ме и…

Хенри видя ужаса върху лицето му, сякаш преживяваше отново това, което му бяха причинили. Момчето започна да се задъхва, когато страхът го обхвана.

— Трябва да те убия — каза то и се изправи на крака. Отново извади камата си и се насочи към Хенри. — Ако не го направя, те ще дойдат за мен.

Хенри сграбчи ръката на момчето, преди да успее да забие камата в сърцето му.

— Мога да те защитя от тях — каза той.

— Никой не ме защитава. Имам само себе си.

Двамата се бореха за камата, когато някой дръпна платнището.

— Ваше Величество, открихме… — гласът на пазача замря, когато видя борбата им, след което извика за подкрепление.

Момчето пусна камата, когато стражите изпълниха шатрата. Хенри наблюдаваше със страхопочитание как детето се бори като лъв в ъгъла. Ако в измършавялото му тяло имаше някаква сила, щеше лесно да победи охраната, състояща се от дванадесет мъже. Но в сегашното си състояние, бе свален грубо на земята. Дори и тогава то се бореше толкова яростно, че бяха нужни петима мъже, които да го задържат прикован към пода.

— Освободете го.

Всеки един от дванадесетте членове на стражата погледнаха Хенри, сякаш е луд.

— Ваше Величество? — попита колебливо капитанът.

— Направи го!

Когато го освободиха, Хенри осъзна, че ръката на момчето е била счупена по време на борбата. Носът му кървеше и имаше рана на челото. Въпреки това то не издаде никакъв звук, когато се изправи. Просто придържаше счупената ръка към себе си, докато ги изучаваше внимателно, сякаш очакваше най-лошото от тях.

Момчето не молеше и не се защитаваше, изправи се твърдо и предизвикателно пред всички тях, което говореше на Хенри много за ужасите, на които е било подложено.

Капитанът на стражата пристъпи напред и се обърна към Хенри, но продължи да наблюдава момчето с недоволство.

— Ваше Величество, открихме двама сарацини на границата на лагера. Сигурен съм, че той е един от тях.

— Ние също — отговори Хенри. — Момче, как се казваш?

То сведе очи към пода и когато проговори гласът му едва се чуваше:

— Господарите ми ме наричат Кърт.

Хенри се намръщи на чуждата дума, която бе научил през първите няколко седмици от престоя си в тези земи. Използваше се, когато искаш да наречеш някого въшка или червей.

— Какво е християнското ти име?

— Наричах се Син, когато служех на граф Рейвънсууд.

Дъхът на Хенри спря, защото знаеше чий син е това момче.

— Ти си син на Макалистър?

Празнотата отново се върна в очите на момчето, когато отговори:

— Аз не съм ничий син.

Истина. Когато Хенри бе предложил да върне това момче при баща му в Шотландия, старият леърд беше казал същото. Син беше единственият от шотландските момчета, чийто баща се бе отказал от него.

Хенри не знаеше как да постъпи, а и не разполагаше с време, за да разреши въпроса, затова остави момчето на грижите на Харолд Рейвънсууд.

Очевидно бе сгрешил.

Хенри не изпитваше често вина, но сега я почувства. Тя сграбчи сърцето му с непозната болка и изгори душата му. Това бедно, нежелано момче е било под негова закрила, а той го бе изоставил на съдба, която никое дете не заслужаваше.