Читать «Сюзън Елизабет Филипс» онлайн - страница 54

— Добра работа, Тинкърбел. — Той извади органайзера си и написа нещо. — Утре ще й се обадя и ще я поканя на среща.

— Наистина ли? Това е страхотно.

Изведнъж й призля и леко й се зави свят.

Той вдигна глава и я погледна.

— Какво не е наред?

— Нищо. Защо питаш?

— Имаш странно изражение.

Младата жена се окопити. Все пак беше професионалистка и щеше да се справи с това.

— Просто си представях интервюто, което ще дам във вестниците, след като «Идеалната половинка» влезе в класацията на списание «Форчън» за петстотинте най-богати компании.

— Няма нищо по-вдъхновяващо от момиче с мечти. — Хийт прибра органайзера в джоба си и извади щипката с парите. Тя се намръщи. Той също. — Сега пък какво?

— Нямаш ли някоя хубава, дискретна кредитна карта?

— В моя бизнес показността е всичко.

Издърпа една стодоларова банкнота и я хвърли на масата.

— Споменавам го само защото — мисля, че ти го казах вече — имидж консултациите са част от моята дейност. — Тя се поколеба. Знаеше, че нагазва в опасни води. — За някои жени… жени с определено възпитание и среда… демонстрацията на богатство е проява на лош вкус.

— Повярвай ми, това съвсем не е проява на лош вкус за двайсетгодишните хлапета, отраснали с купони за храна.

— Разбирам те, но…

— Схванах. Щипката с парите е за бизнеса, а кредитната карта — за дамите, които ухажвам.

Пъхна предмета на спора обратно в джоба си.

Всъщност Анабел направо го бе обвинила във вулгарност, но вместо да се засегне, той прие безстрастно информацията, все едно му съобщаваше утрешната прогноза за времето. Младата жена се замисли за безупречните му маниери на масата, стила на обличане, познанието за изисканите храни и напитки. Явно всичко това бе част от биографията му, заедно със знанията му по гражданско и наказателно право. Кой бе истинският Хийт Чампиън и защо тя започваше да го харесва толкова много?

Младата жена сгъна салфетката.

— И така… относно истинското ти име…

— Вече ти го казах. Кампионе.

— Направих някои проучвания. Инициалът на второто ти име е Д.

— Което изобщо не е твоя работа.

— Значи има нещо гнило.

— Ужасяващо — процеди той сухо. — Виж, Анабел, аз съм отраснал в парк за каравани. Не в някой хубавичък къмпинг — това щеше да бъде истински рай. Онези таратайки ставаха само за скрап. Съседите бяха наркомани, крадци, с една дума изметта на обществото. Спалнята ми гледаше към двора с боклуците. Загубих майка си при автомобилна катастрофа, когато бях на четири години. Моят старец беше готин тип, когато не беше пиян, но това не се случваше много често. Сам съм спечелил всичко, което притежавам, и се гордея с това. Не крия произхода си. Онази очукана метална табела върху стената на кабинета ми, върху която пише «Бо Виста», висеше върху един стълб до вратата на караваната ни. Пазя я, за да ми напомня откъде съм тръгнал и докъде съм стигнал. Но като оставим настрана всичко това, моята работа си е моя, а твоята е да правиш това, което ти казвам. Ясно ли е?