Читать «Отвъд» онлайн - страница 21

— Не, не и за четвърти, десети и стотен път не! — избухна дребният хаджи, който не можеше повече да владее гнева си.

Тогава мъжът се обърна рязко на пета и си тръгна. Неговите хора бяха чули всяка дума. Те събраха глави и си зашушукаха. Какво си говореха, можеше да ни е безразлично.

— Сихди, мислиш ли, че с тези хора трябва да внимаваме? — попита Халеф.

— Не — отвърнах — В никой случай!

— И аз така мисля. Ние сме петдесет и двама добре въоръжени мъже, а те само пет изтощени човека. Въпреки това смятам, че през нощта не бива да спим всички.

— Това е и моето мнение. Определи от хората си неколцина, които да се сменят до заранта!

По-късно, когато мирисът на хляба стана осезаем. Младия отново бе изпратен при нас.

— Дайте ни хляб! — изиска той с тона, с който преди малко бе поискал кафето.

— Яжте онова, което имате!

Отново трябваше да си тръгне без успех, но скоро се върна с ново искане:

— Тогава ни дайте вода, пълен мех!

— Свърши.

— Ама аз виждам ей там да лежат кирбат ^[33].

— Те са само за нас. Каквото имахме в излишък, вече ви бе дадено.

— Толкова малко ли познавате повелите на пустинята и гостоприемството, че дори вода ни отказвате?

— Ние познаваме всички закони и дори предписанията на вежливостта, които за вас явно са неизвестни. А сега се разкарай, иначе…

— Иначе така ще ти духна под опашката, че ще се разхвърчиш по всички ветрове! — кресна му вбесен Халеф — Вода, хляб, кафе! Може би тоя мискин ще поиска още кавуара ^[34] и някоя истридия ^[35], голяма колкото сахлафе кебире ^[36]!

Дребният хаджи беше опознал деликатесите костенурка, стриди и хайвер, когато беше с мен в Константинопол.

Меканецът, ако наистина беше такъв, се врътна с горд, пренебрежителен жест и се върна при своите, които дълго време се съвещаваха помежду си. Когато стигнаха до някакво решение. Стария стана и приближи бавно, но въпреки слабостта си със стойка, все едно бе свикнал корона да носи на главата си.

— Вие на три пъти отпратихте моя син — каза, слагайки тежко ударение на всяка дума. — Питам ви, защо?

Всъщност той не беше достоен за отговор. Но понеже с такива хора е най-добре човек да бъде възможно по-ясен, предпочетох да не го карам да чака, а отвърнах:

— С този въпрос ти признаваш, че по проницателност си малко дете, а по неразумност и незнание — исполин.

— Не ме обиждай! Свикнал съм хората да се отнасят към мен с най-голяма учтивост.

— Ти самият обаче си съвършенство на неучтивостта. Ние имаме основание да искаме поне същата почтителност, за която претендираш ти.

— Вие…? — проточи оня толкова високомерно, че ми идеше направо да го зашлевя. — Е, да, вие не знаете кой съм. Я чуйте тогава и преклонете със смирение глава! Моят прародител е Кватадах; аз съм потомък на прославения Мохамед абу Иумехий, най-ярката светлина сред всички велики шерифи на свещения град Мека. Когато ние, неговите потомци, умираме, тленните ни останки биват носени седем пъти в тържествена обиколка на Кааба. Кой друг човек по широкия свят на Аллах може да се похвали с такова отличие?