Читать «Отвъд» онлайн - страница 19

Говорех с най-радушния си тон, а той — с много гневен.

Любопитен бях какво ли ще произлезе от тези недобри отношения. Халеф се чувстваше като мен. Той беше надзиравал свалянето на тахтиревана и удобното настаняване на своята Ханнех под малката, бързо издигната женска шатра и сега дойде при мен. Накара да му проснат един килим и седна на него. После каза тихо:

— Беше ли подготвен за такова посрещане, сихди?

— Не — отвърнах.

— Аз също. Това е една направо безподобна неблагодарност. Какво ще правиш?

— На първо време спокойно ще изчаквам. Иска ми се да чуя молитвата им.

Старият тъкмо започна:

«Това е Мохамед, господарят на този и онзи свят, господарят на хора и джинове, господарят на двете отделни множества човеци: араби и бербери.

Никой не може наистина да надмине по справедливост нашия Цейгамбер, когато повелява или запрещава, ни в отказа, ни в благоволението.

Той е Любимецът, на неговото застъпване се надяваме — при всяка ужасия страховита, под чиято власт попаднали сме.

Който се за него залови, хваща се за въже, което никога се не къса.

Надминава той другите цейгамбери както по снага телесна, така и по благородство на душата и не го доближават те ни по знания, ни по добродетели.

Те всички коленопреклонно Пратеника на Аллах за разрешение умоляват, от морето шепа да гребнат или глътка да сръбнат от пороя небесен.

И граници да имаха неговите знания и мъдрост, до външните черти щяха да стоят те, без да ги прекрачат могат.

Него го Създателя избра изсред хората, след като му завършеност и съвършенство бе придал.

Няма до него друг, който да дели достойнствата му, и същността на красотата му е несподелена.

Каквото християните за техния Цейгамбер твърдят, ти го не твърди, а спокойно си въздавай хвала, каквато намериш за добре.

И прикачай му всяко благородство, на ума което ти дойде, и придавай на достойнството му величие всяко, което пожелаеш.

Защото велелепието на Пратеника на Аллах предели няма и с устата на словоредеца да бъде изречено не може.

Когато неговите знамения на величието на достойнството му отговарят, тогава името му, от човека изговорено, мъртви кости оживява.

С неща, нестигащи до нашия разсъдък, щади ни той, воден от мисли за нашето благо, и ето как не изпадаме ние в съмнения и нито химери.

Вътрешната му същност да схванеш и разтълкуваш, е задача непомерна за смъртния и ни в близост, ни в далечина виждаш някой, който да я разреши е способен.

Неговата вътрешна същност на слънцето прилича, което на окото показва се от далечината в различна дребнина, ала от близост го заслепява.

Всяка поредица от чудеса и знамения, които вършели са и вадели наяве висшите пратеници на Аллах, от неговата светлина само достигала е до тях.

Защото той слънце е лъчезарно, а те само като негови звезди светлината си излъчват на хората в мрака.»