Читать «Отвъд» онлайн - страница 22

— Ти вече умрял ли си?

— Не — отговори той учудено.

— Значи още не си бил носен около Кааба?

— Не.

— Изчакай тогава, докато тая работа стане! После ние може би ще проявим готовност да мислим с уважение за твоя труп.

— Капасъзино, не смей…! Ама чакай, ти не знаеш името ми, така че ще овладея своя гняв. Но не е нужно да обременявам това име със затъкнатия проход на ухото ти, достатъчно е само да ти кажа, че ме наричат Ел Гхани ^[37], и че съм любимецът на Аюн ер Рафик, сегашният велик шериф на Мека. Сега знаете как трябвала се държите спрямо мен и всички нас.

По-претенциозен и самовъобразяващ си този човек не можеше да бъде. За да науча кой беше мъртвецът, аз се въздържах и попитах:

— Също спрямо другите? Кои са те?

— Единият е Бен Абадилах, моят син. Останалите трима мъже са от Свещения град, където техните имена са сред най-личните.

— А покойникът?

— Той беше любимец на Аллах и Пророка. Беше наричан Ел Мюнеджи ^[38], от което можеш да съзнаеш несравнимата висота на неговите достойнства. Неговата душа беше надарена с дарбата да напуска тялото и да отива по далечни места и в далечни, отдавна изчезнали и също в бъдещи времена, за да види и чуе онова, което никой друг смъртен не може да узнае. Когато се върнеше сетне в тялото, Ел Мюнеджи можеше да съобщава всички тайни на тези времена и места. Той говореше с джинове и мелайик ^[39], като със себеподобни и поради това имаше власт над водата и делата на всички, с които общуваше. Сега той влезе в небето на Аллах при тези, с които още по време на земния си живот общуваше. Аз му бях най-добрият приятел. Той живееше в моята къща, където му бях дал приют, защото беше сляп. Проявявах милосърдието, което Аллах е повелил на своите избраници, и за което после се отплаща. Сега знаеш кои сме всички ние и ще помолиш мен и сина ми за прошка.

— За прошка да помоля? Ако си мислиш, че…

Не можах да продължа, защото Халеф притисна длан върху устата ми и каза:

— Мълчи, сихди, моля те, мълчи! Аз вря както кафето преди малко и ако не ми разрешиш да говоря вместо теб, каната ще се пръсне. Бива ли?

— Добре де! В крайна сметка не мога да те оставя да се пръснеш.

Беше скочил. Сега се обърна към Ел Гхани и го попита и онзи привидно спокоен, сдържан тон, с който говореше само в състояние на гневна възбуда:

— Ти смяташ значи, че трябва да ви помолим за прошка?

— Да — гласеше отговорът.

— И преди малко поиска със смирение да преклоним глава?

— Да.

— Кучи син! Какво си въобразяваш? Ние прекланяме глава единствено пред Аллах, но пред никой човек, та бил той и самият падишах. А пред теб…? Казвам ти, бих предпочел да ударя чело пред най-грозната крастава жаба, отколкото да позволя и най-малкия поклон на моята почтена глава пред теб. Ако ти действително си любимецът на настоящия велик шериф, аз ще го потърся по най-бързия начин и ще му кажа да си набави друг любимец, ако не иска да направи на вярващите недостойния сеир във времето от пет минути да си потъне в земята от срам. Вие, кучета, синове на кучета и правнуци на кучешки деди и потомци, бяхте примрели от жажда, когато дойдохме. Вашите мундарски души бяха свързани с прежаднелите ви тела само с по един тънък косъм от брада. Ние ви дадохме вода, най-скъпоценното нещо, което човек притежава в пустинята. Вие изпихте цял един голям и пълен тулум, без една дума на благодарност да кажете. Сетне поискахте кафе, без хич да помолите, по-късно ни запратихте в лицето заповедта да сме ви дадели хляб и на края изпрати ти заръката да ви дарим пълен мех с вода, макар да бяхме напоили и камилите ви. Откъде тая вода и все вода? Да не си мислиш, че като тропнем и ей ти го на извор посред пустинята? И всичко това го изискваш по начин, все едно сме ти аргати. В серсемлъка на своята надменност си мислиш, че ще раззинем уста от почуда пред имената ти. Как, каза, те викали? Ел Гхани, Богатия! Можеш ли да удостовериш, че си сдобил богатството си по честен път, че не си го насъбрал в кражби и измами? А и дори да го притежаваш законно, пак трябва да знаеш, че човек не бива да се големее от имането, защото Аллах му го заема само временно, за да прави благодеяния на онези, които си нямат нищо. Ние също сме богати, сигурно десет пъти по-богати от теб, ама не се перчим с това и още по-малко го правим на име, което нямаше да е нищо повече от твоето — един непогрешим знак на трижди раздута самомнителност. Всъщност би трябвало не с уста, а ей с тоя камшик от кожата на речен кон да ти отвърна. Ама жалката ти снага буди такова съжаление у мен, че милосърдието ми прокапва от върховете на пръстите. Ето защо засега ще си идеш без удари. Но осмелиш ли се само още един-едничък път да не дадеш вид, че стоим девет пъти колкото оттука до небето по-високо от теб, така ще ти отпоря кучешката кожа, че по цялата земя няма да има достатъчно място за разхвърчелите се парчета. Сега се пръждосвай и не идвай повече! И за да знаеш кой ти говори сега с такава сърдечност, търпеливост и дружелюбие, нека имената ни те съпровождат до мястото, където седеше. Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар.