Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 8

— А дали ще видим някакви… малки мъже днес? — продължи мис Тик, когато те тръгнаха отново.

— Не знам, мис Тик — отговори Тифани. — Преди месец им казах, че заминавам. Те са много заети по това време на годината. Но винаги има един или двама, които да ме наблюдават.

Мис Тик бързо се огледа.

— Нищо не виждам, — забеляза тя — нито пък чувам нещо.

— Така се познава, че са тук — обясни Тифани. — Винаги е малко по-тихо, когато те ме наблюдават. Но не се показват, докато си с мен. Малко ги е страх от бабияги… Това е тяхната дума за вещици — добави тя припряно. — Няма нищо лично.

Мис Тик въздъхна и рече:

— Когато бях малка, си умирах да видя пиксита. Оставях им малки купички с мляко. Разбира се, по-късно осъзнах, че това не е било точно каквото трябва.

— Не, трябвало е да използвате твърд концентрат — отбеляза Тифани.

Тя хвърли един поглед към плета и й се стори, че зърна, само за частица от секундата, проблясък от рижа коса. И тя се усмихна, малко нервно.

Тифани беше била, макар и само за няколко дни, най-близкото нещо до кралица на феите като за човешко същество. Е да де, не я наричаха кралица, а келда, а и човек можеше да нарича Нак Мак Фийгъл в лицето им „феи“ само ако си търси боя. От друга страна Нак Мак Фийгъл винаги си търсеха бой, по един доста жизнерадостен начин, а когато нямаше с кого да се бият, се биеха помежду си, а когато някой останеше сам-самичък, той ще се фрасне сам по носа, колкото да не губи форма.

Технически погледнато, те са били живели в Страната на Феите, но са ги изхвърлили от там, вероятно заради пиянство. А сега, понеже след като веднъж си им била келда, те никога не ще те забравят…

… постоянно бяха наоколо.

Винаги имаше по някой от тях на чифлика, или кръжащ на ястреб над варовитите ридове. Те я наглеждаха, за да й помагат и да я защитават, независимо дали тя искаше или не. Тифани беше колкото се може по-учтива в това отношение. Тя си криеше дневника най в дъното на чекмеджето, запушваше цепнатините в клозета с намачкана хартия и стори каквото можа, и с фугите по дюшемето. В крайна сметка те бяха дребни мъже. Беше сигурна, че те се стараят да останат незабелязани, за да не я притесняват, но тя беше станала много добра в засичането им.

Те изпълняваха желания. Но не онези вълшебни три желания, които накрая винаги се изкилиферчват, а обикновени, ежедневни желания. Нак Мак Фийгъл бяха неимоверно силни и безстрашни, и невъзможно бързи, но не ги биваше много да разбират, че това, което хората казваха, често не беше същото, каквото те имаха предвид. Един ден в мандрата Тифани си беше казала „Ще ми се да имах по-остър нож за рязане на това сирене“ и най-острият нож на майка й завибрира в масата до нея още преди да беше довършила изречението.

С „иска ми се тоя дъжд да свърши“ вероятно всичко си беше наред, защото Фийгълите не можеха да правят истински магии, но тя се беше научила да внимава да не си поиска нещо изпълнимо от тумба мънички, решителни, много яки, безстрашни и бързи мъже, които изобщо не се притесняваха да сритат едно хубаво някого, ако им се удадеше. Желанията си искаха обмисляне. Тя надали изобщо някога би казала на глас „Иска ми се да се оженя за прекрасен принц“, но да знаеш, че кажеш ли го, като отвориш вратата, като нищо може да завариш зашеметен принц, вързан жрец и весело ухилен Нак Мак Фийгъл готов да решава кой кум, кой сват, определено те караше да внимаваш, какви ги приказваш. Но те можеха да бъдат и от помощ, макар и по малко хаотичен начин, и тя беше започнала да им оставя неща, от които семейството не се нуждаеше, но които можеха да са полезни за дребни същества, като миниатюрни лъжички за шарена сол, карфици, супници, от които можеше да стане чудесна вана за някой Фийгъл и, в случай че схванеха посланието, малко сапун. Те никога не отмъкваха сапуна.