Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 91

Не я бе познал. Хората му, потресени, го бяха извикали от черква, когато бяха видели новото чудо, новото знамение — огнена жена, възседнала огнена косатка. Това виждаше и той сега. Една пламтяща в синкави сияния жена, която се бе насочила към него. Това всъщност не беше светлина, такива са огньовете на ада. И тя не беше човек, тя беше демон, изблъвнат от преизподнята на океанското дъно, свърталището на всяко зло.

И там, където тя стъпеше, оставаше огнена диря. Броеница от светещи стъпки бележеше пътя й от морето по пясъка. Кой друг освен Нечестивия оставя огнени дири?

Изгуби способност да се владее повече, готов всеки миг да хукне назад, та да се скрие в черквата, под закрилата на Бога, той изкрещя:

— Махни се, Сатана!

А Ева, недоумяваща, продължаваше да върви насреща му с последни сили.

— Помогнете!

Мисионерът не я чу. Пък и да беше чул, щеше да го сметне за нова хитрост на Лукавия. Лукавия никога не се явява пред хората в истинския си образ. За да го измами сега, се бе преобразил на лъчезарна девица, като ангел.

Изведнъж съзнанието му просветна. Та това беше знакът! Както му каза сан Себастиан. Бог му бе дал знака — та да срази Антихриста, да пресече козните му?

— Махни се, Нечестивецо! — почти изплака от ужас патер Себастиан. И обезумял захвърли насреща й железния си кръст. Кръстът е най-мощното оръжие срещу Велзевула.

— Убийте я! Убийте морския демон!

Енориашите му, заразени от неговия пример, обзети и те от суеверен ужас, започнаха да я замерват с коралови отломъци и тежки раковини, с каквито беше засипан брегът.

Удар след удар — по тялото, по главата?

Ева се спря, смаяна от враждебния прием, зашеметена от ударите, с рукнали по лицето й кървави ручейчета.

— Моля, спрете! Аз?

А градушката от камъни се засилваше.

Видели с очите си, че съпротивата им е, разколебала злия демон, те продължиха да я замерват с още по-голямо ожесточение, решили веднъж завинаги да се отърват от злото.

Ева може би се досети, може би разбра. Отстъпи заднишком, нагазила в морето, опитвайки безуспешно да се защити с ръце от каменната им градушка.

Последната й мисъл, преди да изгуби съзнание, беше: колко злокобно е невежеството! И се отпусна сред вълните.

Тогава отгоре й се хвърли Схванатата, успяла да се откопчи от гнева на косатката и да се намъкне в лагуната през известния й проход в рифа. Но не успя да я захапе. Побесняла от безпокойство, от страх за приятелката си, видяла станалото на брега, Хекуба я бе последвала на часа. И сега, без да се двоуми, се хвърли в атака. Нямаше време да я заобикаля, за да я удари с глава в корема. Додето стореше това, акулата щеше да нагълта Ева. Ами направо, без бавене, захапа опашката й. Спря устрема й. Трионените челюсти, измамени в стръвта си, щракнаха на педя от безжизненото тяло на Ева.

Хекуба не спря борбата. А без да пуска хванатата опашка, се подаде над водата и вдигна хищницата с главата надолу. Вътрешностите на акулите не са закрепени за коремната празнина. И така, извън водата, под собствената си тежест, те се късат, натискат сърцето. Схванатата се замята, безпомощно увиснала. А косатката не спираше да я тръска, додето от хрилете й рукна кръв.