Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 90

Докато тя се суетеше, намъчена, раздвоена, Ева съгледа някаква светлинка на далечния бряг. Нямаше представа къде я бе отнесла грамадната й приятелка. Но суша, светлина на сушата — това за нея сега означаваше спасение.

И тя заудря с юмруци по гърба на косатката, закрещя отчаяно:

— Хекуба, не спирай! Отнеси ме на брега! Моля те, Хекуба!

Дали я разбра? Поведението, бурно и тревожно, на дребната й ездачка преодоля колебанията на косатката. И тя отново заплува. С премряло от мъка сърце заобиколи Залива на смъртта и се отправи към фиорда, където я мамеше приятният спомен.

Ето, наближи прибоя, който грохотеше, подобен на наниз пръскащи стопена лава вулкани. А отвъд него, отвъд избухващите и гаснещи въглени, като разбърквано с ръжен загасващо огнище, се стелеше тихата лагуна, по която се плъзгаха като пламтящи волани притъпените в рифа вълни. На брега сновяха напред-назад запалени факли, чиито отражения се гънеха като побеснели огнени змейове.

Хекуба отмина брега. Но Ева не знаеше, че бърза към тяхното фиордче, което й бе служило за дом. Тя се безпокоеше, че отново ще я понесе в открито море. Затова повторно заудря с ръце и крака, отново закрещя умолително.

В този миг видя изплувалата от дълбините като нажежена подводница бяла акула, която закръжи наоколо им. Разтревожена от близостта й, не толкова за себе си, понеже знаеше, че на нея не може да напакости, а за малката си приятелка, Хекуба се метна яростно насреща й. Дори не посегна да я сгризе, а по делфински я блъсна с глава в хълбока.

При тоя удар Ева неволно се озова сред вълните. И когато изплува на повърхността, вместо да се върне върху гърба на косатката, реши друго. Загреба към прибоя, преценила, че при схватката между великанките ще успее безнаказано да избяга и от двете.

Как не разпра корема си, когато вълната я прехвърли над рифа? За щастие оцеля. Продължи да плува към брега. Вече виждаше суетящите се хора с факли от палмови листа. Сред тях като вцепенен с театрално прострени напред ръце стоеше патер Себастиан.

Тя го позна. И с последно усилие, зарадвана, че тъкмо тук я бе докарал случаят, стъпи на дъното. Водата стигаше до пояс.

Ето, излезе от водата, закрета олюлявайки се напред, готова всеки миг да се строполи на пясъка от изтощение.

А защо хората отстъпваха от нея, защо не я подкрепиха да не падне?

Отстъпваха. И патер Себастиан с тях. След всички преживени тревоги, след урагана, след епидемията, след вчерашното нападение на акулата, след денонощните бдения, гладен, жаден, затъпял от ужас и изтощение, изгубил способността си да мисли, той се кръстеше трескаво и фъфлеше молитви:

— Мадоно, закриляй ни!