Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 86

Сега тя не мислеше за себе си. Мислеше единствено за умрялото. Да не го пусне, да си го носи със себе си? Додето може. Щом го нямаше него, и нейният живот губеше смисъл. Всичко друго й бе безразлично. И акулите? И мракът, сред който просветваха едновременно като гасени и палени лампиони стотици хиляди медузи. Готвеха се за брачното си тържество, докато клетата майка се готвеше за смъртната схватка.

Схванатата прецени. Делфините нямаше да оставят стана си беззащитен, за да отървават закъсалата майка. Вече можеше! И тя се спусна напред, опита да избута Свадливата, та да захапе детето й. Ала майката я превари. Не мислеше да го отстъпи, щеше да си го пази? Додето можеше?

Обърна се и се блъсна с всички сили в хрилете на хищницата. Многократно по-голяма от нея, акулата сякаш не усети удара. Делфинката се хвърли във втора атака, още по-безразсъдна от първата. В майчината си самоотверженост продължи да налита в това напълно безсмислено сражение. Предварително загубено.

При едно от тия нелепи връхлитания не свари да се отклони навреме. И акулата я сгриза. Смъртоносно. Острите й зъби отсякоха като гилотина главата й. Обезглавеното тяло почна да потъва. На акулата оставаше само да раззине уста, за да го донагълта цяло.

Не го нагълта. Сви встрани, размахала лудо опашка да напусне по-скоро полесражението. Макар и незаситила глада си. Отстъпи плячката си на издигащата се от дълбините нейна братовчедка, друга бяла акула, поне два пъти по-голяма от нея.

Ако не можеше да уварди плячката си, завладяна с толкова усилия, да увардеше поне себе си.

Гладна наистина, но жива?

23.

Не, не беше сън! Макар и преуморен, грохнал от тревоги и умора, патер Себастиан бе поседнал за малко в черквицата, където всяка неделя сбираше богомолците си. Напоследък въобще не ги сбираше, а той самият обикаляше от хижа на хижа да помага къде със слово, къде с малкото церове от своята аптечка: против треска, против главоболие?

Не беше сън! Толкова ясно, толкова отчетливо! Както седеше на стола си с обронена глава, смазан от грижи — и за умиращите, и за умрелите, и за глада — той чу глас. Отчетлив, звънлив като фанфара. Вдигна очи и видя насреща си Сан Себастиан, светеца, чието име бе приел ведно с мисионерското поприще. Позна веднага, че е той, при все че, никога преди това не бе го виждал.

Сан Себастиан положи ръка върху главата му. Такава топла, мека ръка. И продума:

— Патер Себастиан, ти си единственият, който е способен да спаси паството ти. Пази го! До гроб! Затова Бог те е поставил тук.

— Но от кого да го пазя? — запита мисионерът.

И светецът отвърна:

— Бог ще ти даде знак. Ще ти посочи Врага человечески, който ще ти се яви прикрит. Лукавия никога не се показва пред хората в истинския си образ.

— А кога ще свърши това проклятие, отче? Кога?

— Когато Бог реши, че е изтекъл срокът на изпитанието. А дотогава ти се моли! Моли се от сърце! Дано смилиш по-рано сърцето му?