Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 7

Та досега. Все така. Гонена безспир през синия простор, послушна на вечно ненаситения си глад. Зла, настървена. Обречена като неотменно проклятие на вечно движение без нито миг покой — при лов и в почивка. Дори насън. Създадена така от природата, че да не спира, за да могат хрилете й да се промиват от протичащата през тях вода. За да диша, трябваше да се движи. Спреше ли, дори за малко, почваше да се задушава.

И не само заради глада, не само заради участта си на вечен скиталец. И заради рибените въшки, непоносимите паразити, които се бяха впили в кожата, хрилете, дори в устата между страшните триъгълни зъби. Множеството риби прилепала, които тя търпеливо носеше върху си, опитваха да й помогнат, като от време на време я пощеха от тях. Хем засищаха собствения глад, хем й се отплащаха за услугите й. Защото, ако тя не ги носи, и така в движение водата да промива и техните хриле, и те като нея биха се задушили.

Опитваха да сторят каквото могат и ескадрилите лоцмани, които пърхаха пред главата й, в добре използваните от тях гранични слоеве на триенето, носени от хидродинамичните сили, които действат пред всяко плуващо тяло. Понякога някой лоцман отскачаше назад, зобваше забелязаното раче върху устата или хрилете й и бързаше отново да заеме мястото си в строя.

Това бяха те, единствените: прилепалата и лоцманите. Не приятели, та тя не познаваше подобно чувство. Чисто и просто нито жертви, нито врагове. Някакво негласно сътрудничество по взаимен интерес. Нищо повече. При първа възможност те щяха да я зарежат и да се прехвърлят другаде, тъй също и тя щеше да приеме другите, които се присъединяха към нея.

Наоколо се простираше безбрежният океан, привидно тъй пустинен и безжизнен, а в действителност кипящ от непресекващ живот. На всички посоки прелитаха единични риби или цели пасажи. Над повърхността изпърхваха орляци летящи риби, догонвани от искрящо обагрени корифени, от риби тонове и платноходи. Докоснали водата, те отново се подемаха във въздуха в напразни опити да избягат от безпощадните хищници.

Мъчена от глада, акулата се спусна подир корифените. Но всички риби, щом я усетеха, се пръсваха в ужас. Те различават отлично гладната хищница от ситата. А тя знаеше, убедила се бе отдавна от горчивия си опит — дори най-бързата й сродница не е в състояние да настигне здрава риба. Само — остарели, болни или ранени.

Но това, виж, нямаше къде да бяга! Двуметрова черно-жълта морска змия опита да й се изплъзне. Но акулата я догони бързо и я нагълта с едно смукване. Някаква си двуметрова змия — все едно червейче за всяка друга по-дребна риба. Лоцманите се врътнаха към устата й, в надежда, че ще остане и за тях някоя трошица, после с безразличен вид заеха отново мястото си в строя.

Водата наоколо изглеждаше замрежена от милионите, милиардите планктонни организми: медузи, малки и големи, разноцветни скариди, едноклетъчни водорасли, рибни личинки, ситни калмарчета. Тласкани от вятъра, по повърхността плаваха сините панички на велелата, тия странни мешести създания, представляващи свой отделен свят в океана, загризани настървено от охлювчета янтини и отрупани с рачета, с морски патички, с хайвер на летящи риби и насекоми водомерки.