Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 5

Водачът трепна, дочул далечна свирка. И си припомни. Така просвирваше дихалото на самотния кашалот, който бе срещнал неотдавна все по тия места. Свиреше, пищеше при всяко вдишване и издишване като сирените на металните страшилища, които ловуваха насам риба и китове.

По даден знак стадото му се втурна нататък. Заглушен от собствената си пищялка, докато проветряваше дробовете си след гмуркането в дълбините, Свирача не ги усети навреме. А когато ги усети, вече беше твърде късно. Хищниците го обградиха отзад, отстрани, отдолу. А отпред му се нахвърли водачът на косатките, впи зъби в гръдния му плавник, като разтърси цялото си тяло, та да го откъсне със замах.

Каталогът безспорно не мислеше да се предава без съпротива. Той се размята бясно. Опашката му успя да улучи една нападаща отзад хищница. И я перна с такава сила, че тя изгуби съзнание. Почна да потъва, успяла все пак да издаде сигнала си за помощ. Послушни на тоя властен призив, нападателите зарязаха жертвата си и се спуснаха към удавницата. Извадиха я с гърбове над повърхността. И там, щом пое въздух, сякаш нищо не било, тя отново се втурна в атака.

Отново догониха кашалота. Майката на Глухото, може би по-съобразителна от другите, опита да се метне върху дихалото му. И тогава, в тоя кратък миг на скока, зърна израслия в единствената ноздра на плячката си огромен морски жълъд — коронула, през която минаващият въздух издаваше познатото пищене. Косатката успя. Запуши дихалото с тялото си, попречи му да диша. Водачът пък отново захапа окървавения плавник. Няколко по-млади самки, без да се пазят от подобните на жълти колчета кашалотски зъби, посегнаха да докопат езика му — лакомство за всички косатки.

В този миг чуха гърмежа. Не можеха да допуснат, че този метален кит — корабът, по който се суетяха, както рачета щапукат по плаващо дърво, някакви малки същества, колкото една хапка за косатка, ще се намеси в тяхната саморазправа. Не можеха и да предположат, че хората искаха да ги прогонят не заради друго, а от жал към загиващия кашалот. Същите хора, които по-безпощадно от всички морски стръвници изтребват събратята му.

Чак когато Клюмналия плавник изръмжа от болка, схванаха опасността. Изоставиха лова си и се скупчиха край окървавения си повелител. Харпунната граната беше заседнала в основата на опашката му, но по някакво чудо не бе избухнала.

Самките се въртяха около ранения и се чудеха как да помогнат. Пък и не знаеха колко тежко е пострадал. По-наблюдателна от другите, майката на Глухото захапа въжето на харпуна. Прецени, че то е връзката с опасността. Загриза го ядно. Подражавайки й, заръфаха и останалите. Китобойците гледаха смаяни, дори неволно възхитени, тая чудна проява на другарска взаимопомощ. И преди те да преценят какво да предприемат по-нататък, якото въже се оказа разкъсано от острите зъби, а пострадалият водач — освободен.

С отпадащи сили той даде нареждането си за отстъпление и опита да заеме водаческото си място отпред, пред всички. Уви, напразно! Взе да изостава. От изтичащата кръв усети непознато досега отмаляване, почна да губи съзнание. Но не издаваше сигнала за бедствие — още не бе почнал да се дави. Още пазеше мъжкото си достойнство.