Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 8

Тревожех се за този астероид, докато не разбрах, че не мога да сторя нищо, за да го спра. Аз не съм Супермен, а само майстор на аламинути в грил-бар. Малко по-дълго се притеснявах за журналистката. Що за човек може да съобщи такава ужасна новина и после да се усмихне?

Ако някога отворя бяла врата и бъда прободен в гърлото — с железен шиш или каквото и да е друго — то сигурно ще е от ръката на телевизионна говорителка.

Приближих следващата отворена врата, прекрачих прага. Нито жертва, нито убиец.

Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

Без съмнение това беше стаята на Дани. На стената зад неоправеното легло беше залепен плакат на Джон Мерик, истинския Човек-слон.

Дани имаше чувство за хумор по отношение на вродените деформации — повечето на крайниците. Той изобщо не приличаше на Мерик, но Човекът-слон си беше негов герой.

„Показвали са го навред като някакъв изрод — ми каза веднъж Дани. — Жените припадали при вида му, децата се разплаквали, силни мъже се разтрепервали. Мразели го и го ругаели. Но век по-късно по неговата биография беше направен филм и всички знаем името му. Кой знае по име онзи негодник, който го е притежавал и го е показвал по панаирите? Или имената на онези, които са припадали, плакали, треперели? Те отдавна са в земята, а той е безсмъртен. Освен това, когато е бил на показ, е носел на главата си готино наметало.“

По другите стени имаше плакати на непреходната сексбогиня Деми Мур, която в момента беше още по-прелъстителна, отколкото в серията реклами на „Версаче“.

Двайсетгодишен, метър и четирийсет и пет, макар да твърдеше, че е с пет сантиметра по-висок, прегърбен от ненормалния растеж на костите, което понякога се случваше, докато лекуваха честите му счупвания, Дани живееше скромно, но имаше велики мечти.

Когато отново излязох в коридора, никой не ме прободе. Не го очаквах, но точно когато не го очакваш, е най-вероятно да се случи.

Дори и пустинният вятър да продължаваше да бушува навън, аз не го чувах зад дебелите стени на къщата, която в своя покой и хладина, с мириса на кръв, наподобяваше гробница.

Реших да не бавя повече обаждането до Портър. Излязох в коридора на втория, етаж, натиснах 2 на мобилния телефон и зачаках сигнал.

Когато той вдигна след второто позвъняване, гласът му звучеше така, сякаш е бил буден и преди да го потърся.

Застанал нащрек за появата на обезумяла телевизионна говорителка, аз заговорих тихо:

— Сър, извинете, че ви събудих.

— Бях буден. Седях с Луис Ламур.

— Писателят? Мислех, че е мъртъв.

— Мъртъв е като Дикенс и Марк Твен. Само не ми казвай, че пак си попаднал в неприятности, синко.

— Не се стремя съзнателно към неприятности, сър, вината не е моя. По-добре елате в къщата на доктор Джесъп.

— Надявам се да е само обир.

— Убийство. Трупът на Уилбър Джесъп е на пода в спалнята. Доста е сериозно.

— Къде е Дани?

— Мисля, че е отвлечен.

— Саймън.

Полицейският началник имаше предвид Саймън Мейкпийс — първия съпруг на Карол, бащата на Дани. Той беше пуснат от затвора преди четири месеца, след като беше излежал шестнайсетгодишна присъда за убийство по особено жесток начин.