Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 65

Включих фенерчето, набързо разучих обстановката и го изключих.

Въпреки че често бършех дланите си в джинсите, те непрекъснато се потяха и бяха хлъзгави.

Колкото и да бях готов да се пренеса при Сторми в отвъдното, нервите ми не бяха от стомана. Ако бях с туристически обувки, а не с маратонки, сигурно треперенето на краката ми щеше да личи по-силно.

Протегнах се и напипах първата дръжка, която наподобяваше монтиран в стената на шахтата държател за тоалетна хартия, но три пъти по-дебел. Стиснах го с дясната ръка, поколебах се, обзет от носталгия по скарата и грила, после се хванах и с лявата ръка и краката ми се отделиха от стъпалото.

За миг увиснах само на ръце, опипвайки с пръстите на краката стената за стъпенки.

И точно когато се отчаях, ги намерих.

Слизането от стълбата ми се стори страшно глупава и наивна постъпка от моя страна.

Кабината на асансьора беше заседнала на подземното ниво, тринайсет етажа под мен. Падането от тринайсетия етаж трае доста дълго, колкото и осветено да е наоколо. Перспективата да полетя надолу от толкова високо в непрогледната тъма ми се стори изключително ужасяваща.

Освен това не разполагах с никаква алпинистка екипировка, с която да се прикрепя към дръжките. Нито пък имах парашут. Бях с празни ръце.

В раницата си носех тоалетни кърпички, няколко протеинови блокчета с лешници и стафиди и няколко пакетчета ароматизирани кърпички, ухаещи на лимон. По времето, когато бях опаковал багажа си, този избор ми се беше струвал напълно разумен.

Ако полетях надолу, преди да се разбия в покрива на асансьорната кабина, поне щях да имам време да си издухам носа, да се подкрепя с протеини за последно и да си избърша ръцете. По този начин нямаше да умра недостойно, сополив и с лепкави пръсти.

Докато предпазливо стъпвах по ръба на страничната стена, за да прекрача накрая прага на етажа, психическият магнетизъм се засили и ме затегли натам с още по-голяма сила. Не ми беше за пръв път.

Подпрях се на стената и въздъхнах от облекчение, че под мен не зееше бездна. Изчаках дланите ми да спрат да се потят и сърцето ми да се успокои. Няколко пъти сгънах и разгънах лявата ръка, за да облекча леката болка в бицепса.

Пространството оттатък асансьорната площадка беше озарено от сивкава светлина, която идваше и от двата края на коридора.

Не се чуваха никакви гласове. Ако съдех по впечатленията си от телефонния разговор, мистериозната жена беше приказлива.

Когато прекосих асансьорната площадка, надникнах предпазливо иззад ъгъла и видях дълъг и пуст коридор. Тук-там отворени врати на хотелски стаи пропускаха дневна светлина, както и очаквах.

Коридорите в хотела образуваха буквата I с един дълъг и два по-къси в краищата. Охраняваните стълби, които съзнателно бях избягнал, се намираха в по-късите крила.

Всеки друг на мое място би се подвоумил наляво или надясно да тръгне, но не и аз. Шестото ми чувство в момента беше много по-силно, отколкото докато вървях из подземните тунели, и определено ме насочваше вдясно, на юг.

От основата на сградата до най-горната й част подовете бяха от армирана стомана. Пожарът не беше в състояние да разклати конструкцията, камо ли да я разруши.