Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 44

Но това беше Пико Мундо, родният град на „Пустинните гущери“. Нашето най-значимо културно събитие е годишният фестивал на кактусите.

Там, където натискът на скалите отгоре беше най-силен, таванът беше подсилен с подпори и арки, а на места в стените бяха забити хоризонтални метални греди. Тези елементи бяха изработени със заоблени върхове, за да не се отклоняват от органичната хармония на целия архитектурен ансамбъл.

Трудно ми беше да повярвам, че тези огромни тунели наистина са предназначени за отводняване. Та тук можеше да се побере водата и от сто години валежи и пак подземните черва нямаше да се напълнят.

Но не ми беше трудно да си представя, че отводняването е само второстепенна задача, а основното е тунелите да служат като подземни магистрали. По тях можеха да минат грамадни камиони.

Обикновени камиони или подвижни ракетни установки.

Подозирах, че този лабиринт не е ограничен само до недрата под форт Кракън и Пико Мундо, а продължава километри на север и юг, из цялата долина Маравиля.

Ако целта беше военните да се придвижат покрай обектите, поразени в първите часове на ядрената война, за да излязат невредими на повърхността и да стоварят удара на възмездието по противника, тези подземни магистрали подхождаха идеално. Те бяха изградени на достатъчна дълбочина, гарантираща устойчивост и при взрив с изключително голяма мощност.

При положение, че водите от валежите се събираха толкова дълбоко под земята, те в крайна сметка сигурно се оттичаха не във водоем на повърхността, а в някое подземно езеро или друго геологично образувание.

Колко странно беше в дните преди гибелта ми да си мисля за „Пико Мундо Грил“ за тигани, чийзбургери, бекон, да си мечтая за брак, без изобщо да съзнавам, че дълбоко под мен се простират магистралите на Армагедон, тихо чакайки по тях да минат моторизираните колони на смъртта.

Макар че виждам мъртвите, а другите не могат да ги видят, светът е пълен с тайни, които не могат да се разгадаят дори и с някакво си шесто чувство.

Километър след километър, аз продължавах навътре, по-бавно, отколкото бих искал. Моят психичен магнетизъм работеше по-неефективно от обичайното и често ме караше да се спирам, чудейки се по кое разклонение да поема.

Въпреки това упорито вървях все по на изток или поне така предполагах. Да се ориентираш под земята не е никак лесно.

За пръв път видях стълб, на който беше обозначена дълбочината — бял, с черни цифри, изписани отвесно през интервали от трийсетина сантиметра. Стълбът беше забит в средата на канала. Беше дебел около петдесет сантиметра и се извисяваше на височина над три метра, почти до сводестия таван. Сивата вода беше дълбока петдесетина сантиметра, точно колкото бях предположил в началото. Но по-силен интерес у мен предизвика трупът, оплел се в стълба.

Тялото се полюшваше от течението, с лицето надолу. Мътната вода и издулите се панталони и риза не ми позволиха да определя дори пола на мъртвеца от мястото, на което се намирах.

Сърцето ми заби силно и туптенето заотеква из цялото ми тяло, сякаш бях някакъв кух предмет. Ако това беше Дани, с мен беше свършено. Течащите води, дълбоки половин метър, можеха да съборят и възрастен човек. Каналът обаче имаше съвсем лек наклон, а и по вялото течение в момента можеше да се предположи, че скоростта на водата е била — и щеше да продължи да бъде — сравнително ниска.