Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 43

Един от онези, които вярват във всички истории за Кракън, е Хортън Баркс, издател на „Маравиля Каунти Таймс“. Господин Баркс също така твърди, че преди двайсет години, докато се разхождал из горите на Орегон, споделил обяда си с Големия крак.

Като човек с необичайно положение и необикновени способности аз съм склонен да му вярвам за Саскуоч.

Сега, докато съм по следите на Дани Джесъп, доверявайки се на уникалната си интуиция, аз завих надясно и продължих по бетонната пътека, по течението на загадъчната река, през мозайката от светлини и сенки, към поредната буря.

Шестнайсета глава

Плуваща топка за тенис, найлонов плик, пулсиращ като медуза, карта за игра — десетка каро, градинарска ръкавица, цвете с червени листа, което може би беше циклама. Всеки предмет върху сивкавата повърхност сякаш криеше своето тайнствено значение. Или поне на мен така ми се струваше, защото бях настроен да търся във всичко скрит подтекст.

Понеже тези води идваха не от Пико Мундо, а от дъждове, излели се далеч на изток от града, по повърхността плуваха много малко предмети. Друго щеше да е, ако потопът беше обрал боклука от градските улици.

С основния канал, над който вървях, се съединяваха други, по-малки. Някои бяха сухи, но водата от другите се вливаше в потока. Много от тях бяха с диаметър около половин метър, макар и някои да изглеждаха по-големи, като основния.

При всяко пресичане на каналите пътеката прекъсваше и продължаваше от другата страна. В началото си мислех да събуя обувките си, да навия крачолите на джинсите и да премина. Но можех да настъпя нещо остро и да се порежа. Затова влязох във водата обут.

Новите ми маратонки станаха на нищо. Все едно, че ги беше опикал Страшният Честър. Километър след километър, докато вървях все по на изток, без да обръщам внимание на постепенния наклон, аз зяпах и се дивях на подземната конструкция. Любопитството от изследването на непознатото постепенно премина във възхищение от архитектите, инженерите и умелите строители, замислили и сътворили този проект.

Възхищението ми прерасна в нещо като захлас. Комплексът от тунели се оказа необятен. Някои от тези, които бяха достатъчно широки, за да мине по тях човек, бяха осветени, но други не. Осветените или се точеха в права линия в безкрайността, или плавно завиваха. Никъде не видях край на тунел, само се пресичаха с други. У мен се породи фантасмагоричната мисъл, че съм попаднал в конструкция, която стои на прага между световете. Или ги свързва. Сякаш безбройни спираловидни раковини се свързваха една с друга в стократно повече форми и измерения, плавната геометрия на техните завити тунели предлагаше път към нови реалности.

Доколкото знам, под Ню Йорк се намират седем етажи-нива за обслужване на инфраструктурата на града. Някои от тях са тесни, а други изглеждат направо огромни.