Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 23

Скоро обаче ми хрумна друга теория. Когато събера смелост, ще му я изложа, за да чуя мнението му.

Ако се окажа прав, сигурно ще заплаче, като я чуе. Понякога той плаче.

Сега Кралят на рокендрола се наведе напред, отправи взор на запад и наклони глава, сякаш се заслуша в нещо.

Аз не долових никакъв шум освен плющенето на крилата на прилепите над нас.

Все още вторачен в пустата улица, Елвис вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш приканваше някой да се присъедини към компанията ни.

От далечината забуча моторът на приближаваща се машина. Определено беше по-голяма от кола.

Елвис ми намигна, сякаш искаше да ми каже, че в действителност паранормалният ми магнетизъм не е спирал да работи нито за миг, но аз не съм го разбрал. Вместо да обикалям и да търся, може би те сами щяха да ме намерят.

На две пресечки от мястото, където бях седнал, иззад ъгъла се показа бял микробус „Форд“. Насочи се насам бавно, като че ли шофьорът търсеше нещо или някого.

Елвис хвана дланта ми, като по този начин ме предупреди да не мърдам от скривалището си под сянката на финиковата палма.

Уличната лампа освети предното стъкло и успях да огледам вътрешността на микробуса, когато той мина покрай нас.

Зад волана беше змиевидният човек, който ме беше уцелил с тейзъра.

Неволно скочих на крака от изненада.

Движението ми остана незабелязано за водача на форда. Той ни подмина и зави наляво. Аз изтичах на улицата и оставих сержант Пресли сам на пейката.

Девета глава

Микробусът се скри зад ъгъла, а аз се затичах след него. Не защото съм толкова смел, тъй като в действителност не съм. Нито, защото опасността ме привлича, което също не е вярно, а защото чрез бездействие не се постига изкупление.

Когато стигнах кръстовището, видях фордът да изчезва в една алея на половин пресечка от мен. Втурнах се нататък.

Когато стигнах началото на алеята, не посмях да вляза, защото в нея беше тъмно като в рог. Застанал на фона на осветената улица зад мен, с ясно очертан силует, аз приличах на мишена в стрелбище. За щастие не беше капан, защото никой не стреля по мен.

Малко преди това микробусът беше завил наляво и беше изчезнал в една тясна пряка. Разбрах го само защото задните габарити осветяваха ъгловата стена. Понесох се след червената диря, уверен, че настигам плячката си. Микробусът трябваше да намали, за да вземе острия завой. Бързо извадих мобилния телефон.

Когато стигнах до пресечната точка на двете преки, микробусът вече го нямаше, както и светещата следа. Изненадан, вдигнах глава, сякаш той се беше устремил към небето над пустинята.

Набрах номера на шерифа Портър и открих, че батериите ми са изтощени. Бях забравил да сложа телефона да се зарежда.

Кофи за боклук, сгрявани от звездите, зловещи и миризливи, тесни и мистериозни задни изходи на ресторанти и магазини. Повечето от охранителните прожектори, задействани от часовников механизъм, в този последен час преди изгрева бяха изключили.

Някои от дву- и триетажните сгради имаха на първия етаж метални щори, зад които вероятно се криеха магазинчета и бакалии. Само една малка част от тях може би бяха гаражи, но нямаше как да разбера кои са.