Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 195

По същото време възникват и другите две големи антифашистки групи (ръководени от комунистите) в Тюрингия и Саксония, тези на Тео Нойбауер и Георг Шуман. Те също са разкрити и унищожени от гестапо да края на 1944г.

До 1939г. режимът на Хитлер е още стабилен, че много комунисти и социалдемократи, оцелели след първите вълни на терора (1933–1934), са освободени от концентрационните лагери. Фашисткото правителство смята, че те са напълно безвредни, тъй като не могат да срещнат подкрепа и съчувствие у германския народ. Комунистите, организатори на конспиративни групи, са всъщност бивши партийни функционери, освободени от концентрационните лагери. Например организаторите на берлинската група Сефков, Якоб и Бестлайн са освободени от затвора през 1939г. (75–46). Магнус Позер, ръководителят на организацията в Йена, е пуснат от концлагер през 1936г., Тео Нойбауер, ръководител на ядката в Гота — пуснат от концлагер в 1939г. (75–53). Роберт Уриг — създател на група в някои берлински предприятия, също е пуснат от концентрационен лагер през 1936г.

По всичко изглежда, че числото на участниците в съпротивителните групи не надхвърля цифрата «няколко хиляди» души, което за мащабите на една страна като Германия е повече от скромно. Разбира се, това съвсем не накърнява престижа на ГКП, нито героизма на тези фантастично смели хора, водили борба в деветия кръг на ада. Но то показва, че организирането на масова въоръжена борба против тоталитарния режим, която би могла да постави под въпрос неговото съществуване, е невъзможно. Достатъчно е да споменем, че ГКП — тази без всякакво съмнение най-революционна партия, която до 1933г. водеше след себе си внушителна маса работници (ако се съди от изборите във времената на Ваймарската република), също не можа да възстанови своята организационна мрежа в национални рамки, а трябваше да се ограничи с отделни конспиративни групички.

Да се мисли, че в Хитлерова Германия не е съществувало значително число хора, враждебно настроени спрямо режима и готови да се борят за неговото събаряне, е повече от наивно. Но те не са пристъпвали към действие, защото са съзнавали обречеността на тяхната борба срещу нацизма. В условията на пълна липса на публичност дори героизмът губи смисъла си, тъй като не може да стане достояние на обществеността, за да послужи като пример за подражание или пропаганда на определени противодържавни идеи.

Попадналите в лапите на гестапо завинаги остават негови пленници. За тях нищо не се съобщава и никой нищо не знае. Те бавно, но сигурно угасват зад дебелите стени на подземията. Ялмар Шахт, един от създателите на фашистка Германия, който през последните години от нейното съществуване сам попадна в концлагер, в показанията си на Нюрнбергския процес изказа интересно съображение по този въпрос: «Каква полза от мъките, принесени в борбата против терора, ако нямаше възможност да бъдат обнародвани и по такъв начин да служат за пример на другите» (84–590).