Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 178

Приема се, че фашистката партия и държавата като «общности» най-пълно изразяват общите интереси на гражданите, сливайки се с тях. Следователно те са тъждествени с понятията народ, нация, родина и пр. Оттук произтича заключението, че между държавата и отделния гражданин не може да има противоречия, и ако въпреки тази «логика» се появи нещо подобно, виновни са гражданите и противоречието трябва да се решава за тяхна сметка.

Изобщо принципът на тоталитаризма е: пълно подчиняване на индивида, на частното на «общността»; безразделно господство на «общността» над отделното.

Точно противоположен смисъл има традиционната демокразия, каквато и да е нейната класова природа и ограниченост: тя поставя ударението върху отделното, индивидуалното. За нея политическа ценност е отделната гражданска личност и всички други ценности от по-общ порядък, като държавата, политическите партии, масовите организации, са призвани да и служат, да подпомагат нейното изграждане и опазване и преди всичко опазване на гражданските и политическите свободи.

Като въздига отделната гражданска личност в ранг на висша политическа ценност, демократичният принцип излиза от съображението, че развитието и разцветът на обществото (не на държавата) се основава на разцвета на индивидуалността на гражданите. Развито, богато и многообразно може да бъде само общество, което се състои от свободни и многостранно развити личности.

За илюстрация на противоположността между тоталитарния и демократичния принцип в изграждането на държавата можем да приведем древния пример с Атина и Спарта. Макар Спарта да не е била тоталитарната държава точно в смисъла на XX век, нейният основен принцип е по същество тоталитаррен. При нейния военен строй отделната личност е била изцяло подчинена на държавата, считало се е, че основното предназначение на гражданите е да служат на държавата, изграждайки от себе си твърди и закалени войни. И целият духовен живот, цялото мислене на индивида е било подчинено на тази цел.

На тази основа Спарта е достигнала големи успехи във военното дело и се е нареждала между най-мощните във военно отношение гръцки държави. Но това е всичка. В областта на културата нищо не е създала.

В противоположност на нея Атина, другата голяма, гръцка държава, в която процъфтява робовладелската демокрация, е създала всички условия за разгръщането на отделната индивидуалност сред свободните граждани. В нея по думите на Хегел «… геният свободно можел да въплъщава своите концепции — и тоя принцип създал тия велики художествени творби на изящните изобразителни изкуства и безсмъртните произведения на поезията и историята» (126–389).

Предоставяйки пълна свобода на творците, Атина като магнит е привличала духовете на целия гръцки свят: Есхил, Софокъл, Аристофан, Тукидит, Диоген, Аполонийски, Питагор, Анаксагор и други малоазийци. По такъв начин тя става столица, седалище на културата в целия гръцки свят.