Читать «Лираел» онлайн - страница 261

— Как върви копаенето? — попита Ник. — На каква дълбочина сте?

— На четири метра по моите изчисления — отвърна Хедж с огромен ентусиазъм. — Скоро ще стигнем дотам.

— И баржата е готова? — попита Ник, полагайки усилия да стои изправен. Много му се искаше да полегне, защото стаята започна да се върти, а светлината започна да придобива странна червенина, за която той знаеше, че съществува само в собствените му очи.

— Трябва да наема няколко моряка — каза Хедж. — Нощната смяна се бои от водата, заради тяхното… заболяване. Но очаквам новото попълнение да пристигне в някой от близките дни. Погрижил съм се за всичко, господарю — добави той, тъй като Ник не отговори. Ала той гледаше в гърдите на младия мъж, не в очите му. Ник отвърна на погледа му, без да вижда, а дъхът му излизаше на дрезгави пресекулки. Някъде дълбоко в себе си, знаеше, че губи съзнание, както правеше много често в присъствието на Хедж. Някаква ужасна отпадналост, която не можеше да контролира.

Хедж зачака, нервно облизвайки устни. Главата на Ник се полюшваше напред-назад. Той изохка, а клепачите му трепнаха. После седна изправен в стола си.

Ник наистина беше припаднал, а зад клепачите му имаше нещо друго, някакъв друг разум, който бе заспал. Сега той внезапно запя, съпроводен от изпарения от лютив бял дим, който се виеше от носа и гърлото на момчето.

За миналото стара песен ще изпея

и за седемте блестящи в нея.

Какво Седмината тогава са създали?

Те Хартата сами са изтъкали.

Петима за основата, от край до край,

два за вътъка, за да бъде траен.

Дотук са седем. Девет се били събрали,

къде са двамата, да не блестят избрали?

Осмият избягал, искал да отлага,

но седмият принудил го да им помага.

Деветият бил силен и се борил с вещина,

но и самотният Оранис бил лишен от светлина.

Под хълм погребан и разполовен охотно,

завинаги да гние и да ни желае злото.

Песента бе последвана от кратко мълчание, а после гласът прошепна отново последните два стиха.

Под хълм погребан и разполовен охотно,

завинаги да гние и да ни желае злото…

Ала това не е моята песен, Хедж. Светът се върти без моята песен. Животът, непознал камшика ми, пълзи неканен, накъдето си пожелае. Съзиданието започва да вилнее без баланса на унищожението, а моите огнени сънища са просто сънища. Но светът скоро ще заспи и всички ще сънуват моя сън, а моята песен ще изпълва ушите им. Не е ли така, верни ми Хедж?

Онзи, който говореше, не дочака отговора на Хедж. Той незабавно продължи с различен, по-суров тон, като вече не пееше.

— Унищожи писмото. Изпрати още мъртви при Клор и се погрижи да убият принца, защото той не бива да идва тук. Ти самият влез в смъртта и дръж под око дебнещата Дъщеря на Клеър и я убий, ако я видиш отново. Копайте по-бързо, защото аз… трябва… да бъда… отново… цял!

Последните думи бяха извикани с такава сила, че запратиха Хедж в изгнилото платно на шатрата, за да се втурне в нощта. Той погледна назад през цепнатината, страхуващ се от нещо по-лошо, но съществото, което бе проговорило чрез Ник, бе изчезнало. Беше останал само един болен млад мъж, изгубил съзнание, от чиито ноздри бавно се процеждаше кръв.