Читать «Лираел» онлайн - страница 17

Затова Лираел се промъкна покрай Хартиените крила към Портата на Стармаунт. Тя беше огромна — достатъчно голяма, за да могат трийсет души или две Хартиени крила да я преминат едновременно — и несъмнено беше четири пъти по-висока от нея. За щастие, дори не й се наложи да опитва да я отвори, защото в левия край на голямата порта беше издълбана една по-малка вратичка. След кратко занимание с ключа и въздействието на отбранителното заклинание, вратата се отвори и Лираел излезе навън.

Посрещнаха я едновременно студ и слънчева светлина, които можеше да усети дори през дебелите си дрехи и очилата.

Беше прекрасен летен ден. По-ниско в долината, под Глетчера, сигурно беше горещо. Тук беше студено, а студът се дължеше предимно на бриза, който подухваше откъм Глетчера, а после се издигаше нагоре, над и около планината.

Пред Лираел в планинския склон беше издълбана широка, неестествено равна тераса. Тя беше дълга около сто метра и широка близо петдесет, а около нея, в дълбоки преспи бяха натрупани сняг и ледени късове. Върху самата тераса обаче имаше съвсем тънка снежна покривка. Лираел знаеше, че това се дължи на привиденията — създадени чрез магия слуги, които копаеха, ринеха и я поддържаха целогодишно, забравили за времето. Сега не се виждаха никъде, но Магията на Хартата, която щеше да ги приведе в действие, се спотайваше непосредствено под камъните, покриващи терасата.

В далечния край на терасата планината се спускаше в стръмна пропаст. Лираел погледна към нея, но единственото, което видя, беше синьо небе и няколко ниски облачета. Трябваше да прекоси терасата и да погледне надолу, за да види главния корпус на Глетчера, намиращ се на хиляда стъпки под нея. Ала тя не го направи. Вместо това си представи какво би станало, ако скочи. Ако се хвърлеше достатъчно надалече, щеше да полети свободно към очакващия я лед и да я постигне бърз край. Ако паднеше наблизо, щеше да се удари в някоя каменна скала на около трийсет-четирийсет стъпки по-долу, после да се хързулне и да се претърколи през останалата част от пътя, докато чупи по една кост с всеки удар.

Лираел потръпна и извърна очи. След като вече се намираше тук, едва на няколко минути бърз ход от пропастта, не беше сигурна, че да предизвика собствената си смърт е толкова добра идея. Ала всеки път, когато опиташе да мисли за предстоящото си бъдеще, се чувстваше безпомощна и неориентирана, сякаш всички пътища пред нея бяха преградени с твърде високи стени, за да успее да ги прескочи.