Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 7

Оригиналът на документа е вкъщи, затворен в касетка. В мен обаче имам препис.

— Пречи ли ви нещо да ни го покажете? — ме понита генуезецът.

— Не, господине, ето го!

Извадих от потфейла си копието на документа, оставен ми от нещастния португалец, и го показах на двамата приятели, като им обърнах внимание върху написаното.

— Четете — каза ми господин Фалконе.

И аз зачетох:

Аз, Жозе да Силвестра, умиращ от глад в малката пещера, където няма нищо друго освен сняг, на север от върха, който се издига между двете големи планини, наречени Себа, съставям този документ в 1590 г. Пиша върху парче от моята дреха, тъй като не разполагам с никакъв пергамент, и си служа с подострена кост вместо перо и с кръв вместо мастило.

Ако моите слуги намерят този документ, нека го занесат на приятеля ми… (тук името беше нечетливо).

Нека приятелят ми направи този документ достояние на краля, който да изпрати войници да завладеят пещерите на съкровищата. Ако експедицията успее да премине пустинята и да победи войнственото племе кукуана, което е дяволски хитро, кралят ще стане най-богатият от всички европейски владетели.

Удостоверявам, че видях със собствените си очи диамантите, натрупани в пещерата, разположена зад тази, която се нарича Бяла смърт и която посочвам на скицата.

Ако злата вещица Гагул, която ме следеше на всяка стъпка, не бе ме предала, аз щях да стана безкрайно богат. Но сега най-голямото щастие за мен би било, ако можех да се измъкна жив от пещерата на съкровищата.

Ония, които биха пожелали да дойдат тук, нека да следват пътя, посочен в този документ. Нека преминат снеговете на планината, която се издига вляво, и така да вървят, докато стигнат големия път, който се разкрива сред долините. Този път, изглежда, е дело на римляните или египтяните. Стигнат ли билото на северния склон, ще намерят пещерите.

Столицата на кукуанския цар се намира на три дни път от планините.

Нека кралят да отмъсти за предателството на Гагул.

Молете се за мене!… Прощавайте!…

Когато прочетох документа, в кабинета настъпи дълбока тишина. Генуезецът и поручик Гуд бяха потънали в дълбоки размишления и сякаш още ме слушаха.

Най-после морският офицер наруши мълчанието:

— Твърде много съм пътувал — каза той. — Слушал съм какви ли не предания и истории, но такава не бях чувал.

— Историята на този португалец, умрял преди триста години, е наистина твърде необикновена — добави генуезецът.

— Надявам се, че господин Алан не ни разказва приказки. Има пътници, на които прави удоволствие да говорят измислици.

— Господине — отвърнах аз малко засегнат, като взех обратно документа си. — Не съм навикнал да говоря празни работи. Пък и никой не ви задължава да вярвате това, което чухте и видяхте.

Като казах това, тръгнах да си вървя. Но генуезецът ме задържа, поставяйки, приятелски ръка на рамото ми.

— Ех, господин Кватермен — каза той като се усмихна. — Простете ми, че се показах твърде много искрен. Но признайте, че историята е твърде невероятна. Съмнявам се, че и вие бихте ми повярвали, ако аз ви я бях разказал.