Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 5

Този португалец обаче се различаваше твърде много от останалите си съотечественици Имаше вид на честен човек. Държеше се като добре възпитан и образован. Попитах го и научих, че се нарича Жозе да Силвестра и че има чифлик на брега на залива Делагоа.

Тъй като свързахме тясно приятелство, той дойде след няколко дни да ме поздрави, като ми каза:

— Сбогом, сеньор. Ако се върна, ще бъда най-богатият човек в света и ще си спомня вашето гостоприемство.

После се отдалечи в западна посока заедно със слугата си. Аз не отдадох голямо значение на думите му, даже го взех за побъркан или смахнат.

Една седмица по-късно, както си седях и глождех скелета на едно пиле, вперил поглед към пустинните пясъци, които неумолимото слънце силно нагорещяваше, забелязах на върха на една могила на около триста крачки от мен човешка фигура. Катереше се трудно, падаше и ставаше, като правеше отчаяни усилия да се придвижва напред. Вгледах се по-внимателно и открих, че наистина беше човек, и то европеец, ако се съди по дрехите му.

Когато стигна на няколко крачки от мен, познах в негово лице португалеца, който бе тръгнал с намерение да ЕО върне най-богатия човек на земята.

Нещастникът не приличаше на себе си. Беше бледен, разстроен, отслабнал до неузнаваемост.

Щом ме забеляза, каза с откъслечни думи:

— Вода!… За Бога… вода!… Дайте ми вода!

Бях станал, за да му се притека на помощ. При тези думи отидох и взех едно шише вода. Подадох му го, като го посъветвах да пие по малко. Той обаче го изпразни на един дъх — толкова силна жажда го бе измъчвала в пустинята.

Поради тази неблагоразумна постъпка той падна изведнъж като подкосен. Повиках моите хора и го пренесохме в палатката ми, където положих за него най-нежни грижи, докато се съвземе.

Положението му обаче беше такова, че не можехме да се надяваме да го спасим.

Обзет бе от силна треска и пристъпи на бълнуване, през време на които ми говореше за планини, пустини, негърски племена, пещери, пълни с диаманти, и за някакъв тайнствен документ, който се намирал у него.

Когато се поуспокои и притихна, заспах, тъй като и аз не бях още напълно оздравял.

На другия ден го видях да седи на кожата, която му служеше за постелка, протегнал ръце към голямата пустиня и още по-разстроен от преди.

Като ме съзря, усмихна се тъжно. После посочи с пръст пламтящите пясъци и ми каза:

— Там са богатствата, но едва ли някой ще отиде да ги прибере.

После направи знак да се приближа до него и продължи:

— Аз умирам, приятелю.

— Не мислете така — казах аз. — Ще ви лекувам и ще видите, че скоро ще възвърнете силите си.

— Не, няма да оздравея. Твърде много страдах в пустинята и чувствувам, че малко ми остава да живея.

Не възразих, понеже и аз бях сигурен, че няма да го бъде за дълго.

Португалецът помълча малко, загледан в пустиня та, после ме попита:

— Какво помислихте за мен, когато ви казах, че ще се върна най-богатия човек в света?