Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 2
Емилио Салгари
Единият имаше около тридесет години. Беше много здрав човек, висок, широкоплещест, със здрави мускули и гърди на истински борец. Косите и брадата му бяха съвсем черни, очите — големи, умни, тъмносини, придаваха на лицето му особено привлекателен вид.
Другият, който почти винаги беше с него, имаше руса коса, дребен ръст, розова кожа и светлосини очи. Изглеждаше добро момче, в което веднага открих някакъв офицер или морски капитан. Моряците имат в себе си нещо, което веднага ги издава. Те са смели хора, по-добри от другите, по-открити, по-честни, по-решителни и какво сърце имат…
Безбрежността на морето и мощният повей на ветровете разпръскват от тях всичко, което може да ги направи лоши. Така те стават преми и искрени хора, каквито трудно могат да се срещнат между останалите, които прекарват живота си на суша.
По-късно разбрах, че не съм се излъгал. Беше корабен офицер от английската търговска флота. Малко по-млад и много по-слаб, той беше също така приятен като първия. Винаги беше спретнат, чист и — нещо странно за един моряк, носеше втъкнат в лявата си орбита един монокъл, с който никога не се разделяше. Вярвам, че не махаше това стъкло от окото си и когато спеше.
Друга негова особеност беше възхитителната му челюст, която понякога изчезваше, за да се появи отново през време на ядене. Тя беше изкуствена и може би бе направена от кости на хипопотам.
Тези двама пътници бяха генуезецът Фалконе и Гуд. Ще ви кажа сега как се запознах с тях.
Бяха минали вече няколко дни от тръгването ни от Кап. Силен вятър надигаше страхотни вълни. Комендантът даде нареждане да напуснем кувертата и да се оттеглим в кабините, за да не пречим на движенията на моряците. И както си стоях и гледах работата на машините, параходът се разтърси така силно, че полетях напред.
Без съмнение щях да падна в стаята на парните котли, ако една здрава ръка не бе ме задържала веднага.
Обърнах се и видях морския офицер с монокъла.
— Благодаря ви, господине — казах аз.
— Внимавайте да не губите равновесие — отвърна ми той усмихнато — Познава се, че не сте свикнали с корабните клатушкания.
— Живея на сушата — отвърнах аз. — В Кап отивам много рядко.
— За Дюрбан ли пътувате?
— Да, господине.
— Познавате ли добре колонията Натал?
— Двадесет години я прекосявам на длъж и шир.
— Така ли? — възкликна господин Гуд, като ме гледаше с необикновено внимание.
В този момент корабният звънец прекъсна разговора ни и ни призова на закуска.
На масата поручикът се беше настанил срещу мене, а приятелят му от Генуа седеше до капитана на „Дънкелд“.
Яденето завърши и се поведе разговор около големите ловни походи. Говореше се за слонове, лъвове, антилопи и хипопотами — животни, които по това време изобилствуваха в Южна Африка.
Капитанът на „Дънкелд“ изглеждаше страстен ловец. Той заяви, че щом стигнем в Дюрбан, ще вземе отпуск за няколко дни и ще отиде на лов за едър дивеч във вътрешността на колонията Натал.