Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 108

— Вярвате ли?

— Не виждате ли, че вече строят колиби?

— Да — каза Гуд. — Но ние, разбира се, няма да се оставим да ни обсадят.

— Тогава ще трябва да ги прогоним.

— Защо не?

— Ще трябва да изоставим естествените си укрепления и да се изложим на отровните им стрели.

— Идва ми на ум нещо — каза генуезецът.

— Какво?

— Да дочакаме вечерта, а след това да се опитаме да излезем оттук. Като чуят гърмежите и видят някои от тях да падат, може би ще го обърнат на бяг.

— Идеята ви не е лоша — отвърнах аз. — В полунощ ще извършим нападението.

Тъй като негрите не се занимаваха повече с нас, ние закусихме, а след това се разположихме спокойно сред пясъка, заставайки на пост.

Зора се бе пукнала вече. Разположени на върха на хълмчетата, ние можехме ясно да различаваме всички движения на негрите. Те използуваха останалата част от нощта за построяване на множество колиби и за пробиване в пясъчното укрепление, зад което се криеха, на множество процепи, откъдето можеха по-удобно да ни наблюдават.

Наистина от време на време главите им се показваха зад тези процепи. Лесно бихме могли да ги ударим, но бяхме решили да не започваме враждебните действия, преди да дойде удобният час. Планът на диваците беше вече съвсем ясен. Искаха да ни принудят да се предадем, без да се излагат на никаква опасност. И в действителност — какво би станало с нас, ако обсадата продължи няколко дена? Ние имахме вода само за три дни. Гладът и жаждата неминуемо биха ни заставили да се предадем.

Положението ни съвсем не беше весело. Не можехме да отидем и към долината, където бяхме убили боскиманския вожд, без да рискуваме да се изложим на страшните отровни стрели.

Както предвиждахме, денят мина спокойно. Врагът не се помръдна от позициите си. Обаче не ни изпускаха из очи нито за миг. Щом някой от нас мръднеше, тридесетина глави се показваха внезапно иззад пясъчното укрепление и толкова лъкове се опъваха, готови да ни обсипят с облак от стрели.

Привечер ние удвоихме бдителността си, за да не бъдем изненадани. Обаче тези мерки се оказаха излишни. Неприятелят не даваше признаци на живот. Към полунощ, когато вече в лагера на боскиманите не се чуваше никакъв шум, ние станахме, решени да извършим отчаяно нападение.

— Приятели — каза господин Фалконе, — ще се бием мъжки или ще оставим тук кожите си.

— Най-напред ще повалим стражата на укреплението — казах аз, — като посочих една сянка, която се очертаваше на върха на пясъчния хълм.

— Аз се заемам с това — каза Гуд. — Обаче един въпрос: ако негрите устоят на нашата атака, ще се върнем ли тук, за да чакаме мъчителния си край?

— Не — отвърна решително господин Фалконе. — Ще бягаме през пустинята и ще се отбраняваме както можем. Кой знае! Може би оазисът не е много далече.

— Да вървим — казах аз. — Аз и господин Фалконе ще нахлуем в лагера отдясно, а вие, Гуд, заобиколете отляво, и така ще ги поставим между два огъня.

Стиснахме ръцете си и се спуснахме решително по хълма, като се отправихме мълчаливо към вражеския лагер.

Луната още не беше изгряла. Тъмнината беше така пълна, че можехме да се приближаваме към укреплението незабелязани от поста, който бдеше на върха. Стигнахме на двадесет крачки, без лагерът да бъде вдигнат в тревога. В този момент аз казах шепнешком на Гуд: