Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 106

Почивахме вече един час, когато господин Фалконе, както си лежеше на върха на един хълм и разглеждаше наоколо, дойде и ни съобщи, че е забелязал някакви черни точки, които се приближават насам.

— Не са ли боскимани? — попита Гуд.

— Не можах от такова голямо разстояние да различа дали са хора или животни — отвърна генуезецът. — Но струва ми се, че ще направим добре, ако се махнем веднага оттук.

— Не — възразих аз. — Сред тези хълмове бихме могли да останем незабелязани от погледите на тези хора — ако, разбира се, са такива. А ако ни нападнат — ще можем да се защитаваме по-добре, докато в равнината веднага ще ни открият и заобиколят.

— Вие говорите като комендант на крепост — каза Гуд и се засмя. — Господин Кватермен, ние ви произвеждаме в чин армейски генерал.

— Оставете шегата, господа — отвърнах аз. — Ако са боскимани, няма да ни бъде много весело.

— Ще видим — каза генуезецът.

— Доста много са.

— Цяло племе — каза Гуд.

— Дали са другарите на този, когото убихме, или някое племе, което преминава пустинята? — попита господин Фалконе. — Може би са съвсем други.

— Ще видим накъде ще се запътят — отвърнах аз. — Ако се отправят към скалистите долини, няма какво да се съмняваме в целта на пътуването им.

В този момент Гуд извика нещо и се чу изстрел от карабина.

— Проклятие! — викнах аз.

Обърнахме се назад и видяхме Гуд в подножието на хълмчето, полузарит в пясъка. Веднага ни стана ясна картината. Нашият другар бе загубил равновесие и бе паднал от склона, увличайки със себе си куп пясък. При падането му пушката му се бе ударила в някой камък и бе гръмнала.

Изтичахме към него, опасявайки се да не е ранен от изстрела. За щастие куршумът бе минал покрай него.

— Немирник! — възкликна господин Фалконе. — За малко да се убиете…

— Пясъкът под краката ми се срина — оправдаваше се Гуд.

— Трябваше да хвърлите веднага пушката.

— Тъкмо това и направих, но тя все пак гръмна.

— Добре се отървахте, приятелю — казах аз. — Но с този гърмеж ни поставяте в опасност.

— Дали боскиманите са го чули?

— Сигурно.

— Проклета пушка!…

— Не проклинайте оръжието, което след малко ще ни бъде така ценно.

Господин Фалконе се качи на хълмчето да види дали негрите не са променили посоката.

— Приятели — каза той. — Те са чули гърмежа и се отправят насам. Тичат като антилопи и размахват копията си. Чувате ли дивите им викове?

Наострихме уши и заслушахме внимателно. Доловихме някакви далечни викове, които обаче бързо се приближаваха.

— Боскиманите са — казах аз.

Изкачих се бързо на хълма и погледнах към пустинята. Негрите тичаха към нас и надаваха страхотни викове. Те бяха не по-малко от шестдесет на брой. За трима души това беше значителен враг, колкото и тия трима да са добре въоръжени.

— Господин Кватермен, какво ще правим? — ме попита генуезецът. — Струва ми се, че негрите търсят тъкмо нас и са готови да ни нападнат. Смятате ли, че можем да се измъкнем?