Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 6

Ако сетивата на Клей Картър бяха нащрек, ако не беше така улисан в мрачни мисли, той вероятно щеше да забележи, че господинът в асансьора е твърде добре облечен, за да е обвиняем, а същевременно твърде спортно, за да е адвокат. В ръцете си държеше само вестник, което също беше странно, тъй като съдебната зала беше всичко друго, но не и читалня. Така че въпросният господин нямаше вид нито на съдия, нито на обвиняем, нито на прокурор или на защитник, а Клей Картър така и не го забеляза.

2

В град като Вашингтон, където има 76 000 адвокати, много от тях съсредоточени в огромни юридически фирми на един хвърлей от Капитолия — все могъщи, богати сдружения, където най-способните сътрудници получават неприлично големи премии, най-глупавите конгресмени — изгодни лобистки сделки, а прочулите се с най-много победи в съдебната зала адвокати си имат собствени агенти; с други думи, в един град като Вашингтон СОЗ се намира някъде на долните етажи на правната йерархия. Или направо в мазето.

В СОЗ действително работят и адвокати, посветили живота си на защитата на бедните и онеправданите, за които тази професия не е просто стъпало към друга кариера. Колкото и мизерно да е заплащането, колкото и ограничен да е техният бюджет, те се радват на самотната независимост на своите усилия и на възможността да бъдат на страната на по-слабия.

Други обществени защитници си казват, че тази работа е временна, че тя представлява само досаден, но необходим период на обучение преди истинската кариера. Възможност да поизцапат ръцете си, да се научат да плуват в дълбокото, да видят, пипнат и свършат неща, за които никой млад юрист в голяма компания не е и чувал, докато един ден някоя истински далновидна фирма не ги възнагради за положените усилия. Огромен опит във водене на съдебни дела, неограничени лични познанства със съдии, съдебни чиновници и полицаи, способност за разпределяне на натоварването, умение да се справят и с най-трудния клиент — това са само някои от предимствата, които добре обученият обществен защитник може да предложи на бъдещия си работодател след няколко години, прекарани в СОЗ.

Там работеха осемдесет защитници, натъпкани на два задушни етажа в сградата на социалните служби на окръг Колумбия — една невзрачна, квадратна бетонна постройка, известна като „Куба“, на Мас Авеню в близост до Томас Съркъл. Освен тях имаше около четирийсет зле платени секретарки и три дузини стажанти, разпръснати из лабиринта от кутийки, минаващи за офиси. Директор на службата беше една жена на име Гленда, която прекарваше почти цялото си време, затворена в собствения си кабинет, където явно й харесваше.

Стартовата заплата за адвокатите в СОЗ беше 36 000 долара годишно. Повишенията бяха микроскопични и редки. Най-старшият адвокат — убит от живота старец на четирийсет и три — изкарваше 57 600 долара годишно и вече деветнайсет години заплашваше с оставка. Натоварването беше невероятно, понеже градът бавно губеше битката с престъпността, а това се изразяваше в практически неограничен приток на неплатежоспособни престъпници. Всяка от последните осем години Гленда бе представяла за одобрение проектобюджет, с който се настояваше за още десет адвокати и дванайсет стажанти, а във всеки от последните четири одобрени бюджета парите бяха по-малко, отколкото в предходния. В момента основната й грижа беше да реши кои стажанти да уволни и кои адвокати да принуди да минат на половин работен ден.