Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 5

— Ще пледираме, че обвиняемият не се признава за виновен, ваша светлост.

— Благодаря, мистър Картър. Да разбирам ли, че сте готов да поемете защитата като назначен от съда адвокат?

— Засега, да. — Още докато казваше това, мистър Картър обмисляше как най-безболезнено да тръсне въпросното дело на някой свой колега от СОЗ.

— Много добре, благодаря ви — каза съдията, докато ръката му вече посягаше към следващото дело.

Адвокат и клиент се съвещаваха няколко минути на масата на защитата. Картър внимателно попиваше оскъдната информация, която Текила беше склонен да му отпусне. Обеща да се отбие в ареста на следващия ден, за да поговорят по-подробно. Докато си шепнеха, около масата изведнъж се събра тълпа от млади адвокати от СОЗ, все колеги на Картър, които сякаш изникнаха от нищото.

Дали не му бяха устроили засада? Дали не бяха изчезнали умишлено в решителния момент, когато беше дошъл редът на обвинен в убийство нещастник? Самият Картър бе погаждал подобни номера на колегите си през последните пет години. Клинченето от гадни, неблагодарни дела беше издигнато в изкуство от служителите в СОЗ.

Той грабна куфарчето си и забързано закрачи по централната пътека, покрай редиците столове, където бяха насядали разтревожени роднини, покрай Аделфа Тико и групичката нейни близки поддръжници и излезе в коридора, претъпкан с чакащи обвиняеми, с техните любещи майчици, приятелки и адвокати. Сред служителите в СОЗ имаше и такива, които се кълняха, че смисълът на живота им е хаосът в съдебната зала — вечното напрежение от заплетените процеси, усещането за смътна опасност, породено от досега със закоравели престъпници, болезненият конфликт между жертвите и техните нападатели, безнадеждно дългите списъци с обвиняеми, чиито дела чакаха да им бъде даден ход, професионалното призвание да се защитават бедните и да им се осигури справедливо отношение от страна на полицията и съдебната система.

Ако изобщо някога се бе чувствал привлечен от кариерата на обществен защитник, Клей Картър отдавна вече не помнеше защо. След седмица щяха да се навършат пет години от назначението му в СОЗ — юбилей, който се надяваше да мине незабелязано, без церемонии и, за предпочитане, без изобщо някой да се сети за него. На трийсет и една години Клей Картър вече беше напълно изхабен, сврян в кабинет, който се срамуваше да покаже на приятелите си, търсещ изход, който водеше незнайно къде. А сега изведнъж се бе оказал затиснат от поредното безсмислено дело за убийство, което с всяка минута му тежеше все повече.

В асансьора той се наруга мислено, задето толкова глупаво се бе оставил да му го нахлузят на шията. Беше направил типичната грешка на новобранеца, а би трябвало след пет години да е достатъчно опитен, за да избегне подобен капан, особено при такива ясни обстоятелства. Е, сега вече напускам, зарече се за пореден път той — клетва, която си повтаряше всеки ден през последната година.

В кабината имаше още двама души: някаква секретарка, нарамила куп папки, и мъж на четирийсет и нещо, с бутикови черни джинси, черна тениска, черно кожено яке и ботуши от крокодилска кожа. В ръката си държеше вестник и си даваше вид, че чете през малките очила, закрепени на източения му изящен нос; всъщност изучаваше внимателно Клей, който не забелязваше нищо. Защо ли някой би проявил внимание към другиго в този асансьор в тази сграда?