Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 16

Със заключени врати и стиснал здраво с две ръце волана, Клей мина бавно по цялата дължина на Дабъл Ю Стрийт, като се оглеждаше напрегнато и се ослушваше за неизбежния пукот на изстрели. Бял младеж като него беше доста примамлива мишена по всяко време на деня в такова гето.

Лагер „Спасение“ представляваше някогашен склад, отдавна изоставен от първоначалния си собственик, определен за събаряне от градската управа, после продаден на търг за шепа долари на благотворителна организация, които бе съзряла в него някакъв потенциал. Импозантната страда, някога от червени тухли, впоследствие беше боядисана в ръждиво кафяво от тротоара до покрива, като долните етажи бяха покрити с графити от местните художници. Беше толкова голяма, че заемаше цялото разстояние между две преки. Всички прозорци и врати по дължината на улицата бяха зазидани и боядисани в цвета на фасадата, а да не се налага да слагат ограда от бодлива тел. Ако някой много държеше да избяга, щяха да са му нужни чук и длето и поне един цял ден, за да се справи.

Клей спря своята „Хонда Акорд“ точно пред сградата и се замисли дали да слезе, или да натисне газта и да избяга. Над дебелата двойна врата имаше малка табелка с надпис: ЛАГЕР „СПАСЕНИЕ“. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Сякаш някой би могъл да влезе по погрешка или по собствено желание. Наоколо се навърташе обичайната улична тайфа от млади бичета, очевидно пласьори, като нищо притежаващи достатъчно автоматично оръжие, за да отблъснат полицейска атака, плюс двама пияници, които се кандилкаха в синхрон по тротоара, и малка група хора, вероятно роднини на питомците на лагера, които бяха дошли на свиждане. Професията на Клей го бе отвеждала до някои от най-неприятните места във Вашингтон и с течение на времето той си бе изработил начин да крие страха. Аз съм адвокат. Тук съм по работа. Разкарай се от пътя ми. Не ме заговаряй. Вече пет години работя в СОЗ, а още никой не е стрелял по мен.

Клей спря до бордюра и заключи хондата. С известна тъга си призна, че едва ли някой от местните гангстери би обърнал внимание на скромната му количка. Беше на дванайсет години и поне на триста хиляди километра. Вземете я, какво чакате, помисли си той.

Пое си дъх и се опита да не обръща внимание на любопитните погледи, с които го удостои тротоарната компания. Аз съм единственият бял човек в радиус от поне три километра, каза си той. Натисна бутона до вратата; в домофона се чу припукване и после човешки глас:

— Кой е?

— Казвам се Клей Картър и съм адвокат. Имам уговорена среща в единайсет с мистър Талмидж Екс. — Произнесе името отчетливо, като почти беше убеден, че е грешка.

По телефона изрично бе попитал секретарката как се пише фамилното име на мистър Екс, на което тя му бе отговорила, и то доста грубо, че това изобщо не е фамилно име. Че какво е тогава? Ами Екс. Както обичате. Няма сега да го променяме заради вас я!

— Изчакайте малко — каза гласът и Клей зачака. Той гледаше втренчено двойната врата, като отчаяно се опитваше да изключи от съзнанието си всичко останало. Смътно усети откъм лявата си страна движение; някой се бе приближил.